"Медальонът" в националната ни памет

"- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата? – попита Гаврил." (376, т.1)

„- Ето това е свободата – проумя Никола. – Тя не е пари или власт. Тя е простор за душата.“ (395, т.2)

      С романа си „Медальонът“ филологът Галина Златарева успява да представи събитията около и след Априлското въстание по интересен и завладяващ начин, като през цялото време се придържа към достоверни източници и документирани факти. Романът й е следствие от мащабно изследване на исторически извори, социологически проучвания и публикации, които тя успява да свърже в един завладяващ разказ за копнежа към свободата и огъня в сърцата, който този копнеж разпалва. Роман за мечтите и идеалите на възрожденските българи, които скоро след Освобождението вече звучат наивно, а цинизмът на съвремието ни ги превръща във вълшебни приказки.

        Творбата проследява три основни сюжетни линии, като всяка от тях допълва останалите и помага за изграждането на по-пълноценна художествена (и историческа) картина. Самото заглавие на романа насочва към медальон, поръчан от франта Гаврил Хлътев за коня му. Този „вълшебен“ предмет успява по някакъв мистериозен и неразкрит начин да свърже сюжетната линия на живота на бъдещия апостол с тази на битието в България през първото десетилетие на 21. век – около 130 години след героичната гибел на водача на Априлското въстание. Според мен този медальон е по-скоро символ на непреходното, на повика на кръвта и наследството, което човек оставя след себе си. Затова и мистерията около последния му притежател не е най-важната загадка, която романът поставя. По-интересно е авторовото решение американец да бъде представен като единствен борец за правда в корумпираното и разпадащо се отвътре българско (политическо) общество. Тук долавям една сатирична нотка, която сякаш показва, че ние отново не сме способни сами да се справим с потисниците си и американският журналист (както навремето Макгахан) е единственият, който може да изобличи зверствата по нашите земи пред света. С тази тънка разлика, че зверствата през 21.век не са причинявани от поробителя, а от алчност, злоба и дълбока липса на морални ценности. Битката срещу тях от страна на шепа хора, отказали се (засега) от емиграция студенти, е неравностойна и почти героична. Проследявайки двете сюжетни линии виждаме парадоксален сблъсък между героичното минало и трагичното настояще, в което обаче продължава да тлее искрица надежда, неугаснала след векове разруха, сякаш на инат. Или пък може би тя е останала като тлеещ спомен от огъня на водачите, в който те не само изгарят, но и успяват да увлекат всички българи, пробудили се от робския си сън.

      Съвременната сюжетна линия ми се струва пропита от безнадеждността на битието ни, изпълнено с апатия, чалга и безропотно преклонение пред силните на деня. Това усещане остава, въпреки появата и действията на достойни герои като Ели, Атанас Николов и криминалиста Хари, които до последно се борят за справедливост. Склонна съм да определя тази своя перцепция като страничен ефект на обремененото съзнание и да допусна, че човек, който не живее в държава, в която властимащите са простаци, продажници и наглеци, би възприел наличието им като оптимистичен поглед към по-светло бъдеще. Вероятно идеята на тази съвременна сюжетна линия е да покаже, че паметта ще устои и подвигът не ще бъде забравен.

     Две от сюжетните линии са ситуирани в миналото. Тази за живота на Бенковски е изведена като главна (не само заради заглавието на романа), но в нея има и много фикция, тъй като за една част от живота на този велик българин се знае малко или направо нищо. Основният източник на фактите са Записките на Захари, които в някои страници направо са цитирани от авторката. Това обаче не пречи да бъде изграден един легендарен образ на Бенковски, който трайно се загнездва в съзнанието на читателя и той продължава да диша и живее с него дори след финала на романа. Крайният резултат показва майсторството на един разказвач, какъвто безспорно е Златарева. Трансформацията на Гаврил Хлътев в Георги Бенковски е представена чрез дълбок психологизъм и постепенно себеосъзнаване от страна на протагониста. Пътят, който той извървява от повдигането на въпроса „- Кажи ми, Станиславе, какво е свободата?“ (376, т. 1) до осъзнаването си като народен водач е изпълнен с въпроси, към чиито отговори самият герой непрестанно се стреми.  Той през цялото време сякаш гори в някакъв огън, който не му позволява нито да се откаже, нито да покаже слабост„, Георги Бенковски сам тръпнеше от възбудата на първите битки в живота си, опиянен от многобройността на въстаническите сили, които се бяха вдигнали и го следваха. Щеше ли да има сили да понесе отговорността и надежда, която толкова много хора възлагаха на него? Кога той е командвал сражения, че да разчита все на победи? Кога е кроил стратегии, че да не сбърка? Кога е стоял начело на цяла армия? Начело на цял народ, тръгнал към свободата си?“ (195, т. 2) Неговите лични терзания обаче не са документирани никъде. Авторката има възможност да изгради образа му такъв, какъвто повечето българи си го представят: нестихващ, неспящ, непреклонен и неуморен, готов на всичко за постигане на идеала си. Той успява за запали искрата и да увлече в огъня всички, които среща. В по-късен етап, към края на творбата, авторката ни пренася в момента, когато по стара традиция бащата на Гаврил е трябвало да хвърли пъпа му някъде, за да повлияе на съдбата му. Увлечен в свои дела, търговецът Грую не забелязва, че хвърля пъпа на сина си в огъня и по този начин предопределя съдбата му. Легендата за войводата Бенковски се сдобива с още един щрих. За да остане вечна в националната ни памет.

      На фона на всички вълнения в българските земи (както под турско, така и под "министерско робство") Златарева повдига завесата на европейската политическа сцена от втората половина на 19. век. Именно тази сюжетна линия звучи изключително достоверно и показва глобалната незначителност на националните ни борби. Те са използвани от кукловода Бисмарк като етюд от собствената му пиеса за политическо величие и надмощие над цяла Европа. Политиката е една безкрайна задкулисна игра, в която няма абсолютни победители, но има много излъгани. Нашата участ все още е да бъдем точно сред тях.

     Романът е впечатляващ със своята всеобхватност и внимание към детайла. Авторката е положила усилие не само да представи основните фигури в България и в Европа, обвързани с Априлското въстание и Освободителната война, но и да ги покаже в човешки облик, по-близък до читателя от снимките в учебниците по история. Златарева вмъква и герои като Али и Мурад (Никола), с които показва, че етносът не е преграда, която да пречи на трезвата преценка за справедливост.

В главата от втория том „Аз съм човек“ е проследено нравственото осъзнаване на мюсюлманина Али, който не може да остане безучастен свидетел на зверствата, извършени от турския башибозук върху мирното българско население. Описанието на тези зверства със средствата на художествената литература ги прави още по-чудовищни и читателят ги съпреживява през разказите на различните жертви. Един учебник по история не може да въздейства по този начин. „Бай Кочо застреля жена си и детето си и сам се уби. Мама плачеше, защото нямаше кой нас да застреля.“ (308, т.2) Отделено е място и на журналиста Макгахан, както и на американския консул Скайър, които първи отиват в Батак и описват всичко, което виждат. По този начин се сбъдват думите на Бенковски, че раната, която е отворил в сърцето на "тирана" няма да зарасне. 

        От скромния си читателски опит с исторически романи знам, че особено когато са български, те подлежат на безумни полемики и противоречиви оценки. Както всъщност се случва и с историята ни, на която в училище се отделя все по-малко място. А колко лесно е всъщност младите хора да бъдат завладени от един прекрасен роман като „Медальонът“, стига да пожелаят да го прочетат.

Любовните истории на литературата (или как чета "Любовни истории от Вавилонската библиотека" на Валери Стефанов)

Проф. Валери Стефанов отново ни зарадва не с една, а с цели две книги, издадени една след друга в рамките на около седмица. Тъй като и двете са посветени на любовта, по-уместно би било да се съпоставят или поне допълват в едновременен прочит, но аз прочетох първо „втората“ книга: „Любовни истории от Вавилонската библиотека“.  На представянето авторът с присъщата си скромност заяви, че той не е писател и все още не е установено дали творби като неговата имат място в литературата.  Едва ли обаче някой, чел негово произведение, има съмнения по този въпрос.

Трудно е да се пише за тази книга, особено когато самата аз не  мисля за себе си като за достатъчно ерудиран читател, за да имам самочувствието, че съм я разбрала. Тя обаче ми донесе безмерно удоволствие и естетическа наслада, каквито отдавна не бях изпитвала. Авторът умело се заиграва с метафикционалното писане и успява едновременно да „влезе в кожите“ на шестима литературни класици от 20. век като пренапише през техните стилове  старозаветната  история на Давид и Вирсавия. (“Въпросните истории са познати дори на заклетите атеисти и на немарливите ученици“ (151). Шестимата избрани автори не са подбрани на случаен принцип, а връзката между тях е изяснена още в първата глава „Странните творби на някои писатели“.  От тук насетне интерпретациите и асоциациите са оставени на читателската прозорливост и начетеност.  В цялото произведение звучи една от десетте божи заповеди „Не пожелавай жената на ближния си“, а различните гласове се отнасят към нея по характерен за тях начин. Например, Платоновият псевдо-разказвач я отрича като „попщина“, а Борхесовият я спазва безпрекословно. Тези различни гласове, стилове, имитации, междутекстови връзки и препратки дават основание в творбата да бъде откривана една смесица от пародия, пастиш, или както самият автор предлага, палимпсест. Независимо от теоретичните определения и етикети, резултатът е един провокиращ мисълта роман, написан за начетени читатели, които могат да му се насладят по свой начин.

В центъра и на шестте новели, както вече беше споменато, е легендата за  цар Давид и Вирсавия, с която той прегрешава, докато тя е жена на военачалника му Урия. Във всички новели въпросът за това прелюбодейство и резултатът от него е интерпретиран по различен начин. Швейк на Хашек говори за него както би го направил обикновен войник – доста натуралистично; вариантът на Кафка (господин Д. вместо Давид) е изцяло насочен навътре към себе си (до степен на андрогинна трансформация, вид метаморфоза на тялото и съзнанието), Платоновият другар Сталин е обрисуван изключително точно в комунистическата си абсурдна бруталност (изнасилване над духа и тялото), Борхес отрича всичко и го обявява за фикция, Селинджър го пренаписва и преразказва с носталгия по невъзможното връщане на времето, а Федър на Пърсиг е спасен от своята Джорджия.

Колкото са интересни мъжките гласове, толкова впечатляващ е и образът на жената. Тя е мистериозна, потайна „машина за фикции“ , криеща свои тайни и достигаща ново измерение на красотата, която поразява не само с физическото си съвършенство. Вероятно в „Поетика на любовта“ Валери Стефанов развива своята концепция за различните женски образи по-подробно, но и тук, в „Любовни истории от Вавилонската библиотека“ жената е едновременно една – Вирсавия, и още много други: всеки интерпретира легендата за нея през собствения си опит и потребности.

Не мога да пренебрегна впечатляващото чувство за хумор на автора. Той иронизира метафикционалното писане и литературната критика (а по този начин и самия себе си) по забележителен начин. Например в петата част „Банята с разклоняващи се пътеки“ ( към Борхес, както е ясно) ирландецът (дъблинчанин)  Матю О’Съливан създава Бюро за ориентация и подпомагане на читателите, чиито лозунг е Някои продават книгите, ние ги разясняваме (120). „Разясняването“ е много забавна за читателя дейност, особено когато текстовете се видоизменят до такава степен, че не се знае какво е пишело в оригинала. Както мъдро отбелязва разказвачът „Служителят в едно от погребалните бюра на Париж, Пол Ноланд Барт все още не бил обявил смъртта на автора“ (153). Финият литературоведски хумор придава особено очарование на цялата книга, защото „Само известна доза ирония можела да спаси и осмисли подобно, меко казано, странно начинание“.  Още в началните страници става ясно, че изкушението към посегателството върху чуждия текст е по-неустоимо от желанието към чуждата жена. Това твърдение сякаш се превръща в лайтмотив, който се повтаря в литературното съзнание на читателя, докато прелиства страниците и преоткрива романи и творци, които е считал за познати.

Създавайки тази интересна компилация авторът ни предлага да поемем по разклонените пътеки на писането, четенето и писането за писаното, като през това време обогатяваме собствения си читателски опит. Еднозначна интерпретация не може да съществува:“ За да разберем правилно една история не трябва да й натрапваме собствената си ограниченост“(153), но пък също така „всяка интерпретация е валидна до доказване на противното“, откъдето произтича и виждането за писането като форма на забавление. Романът съдържа безброй възможности за цитиране и разсъждаване върху тези цитати. Той е като едно безкрайно кълбо, което можем да разплитаме, лабиринт, в който можем да прекараме вечността, или библиотека, от която постоянно можем да черпим нови творби и идеи. Многопластовостта му се дължи както на авторовата ерудиция, така и на безспорния талант на проф. Стефанов като разказвач на „истории“.

Не е възможно да се напише всичко за този роман – той трябва да се чете и допълва от всеки читател. Аз обаче ще завърша с един цитат, който е от главата за Борхес и се отнася до разказа на Цуй Бън: „Не знам колко пъти съм чел разказа, нито колко дълго ще го чета. Най-вероятно ще продължавам да го правя, защото разказът всеки път е различен“ (117). Любовните истории от Вавилонската библиотека също са различни всеки път. Зависи какво се опитваме да открием в тях и дали им позволяваме те да ни открият. Защото, както става ясно в края на романа  „Бреговете се менят, губят очертанията си… Но не предават хората си.

И така – завинаги.“

The Presence of Canadiannes in Michael Ondaatje’s novel “In the Skin of a Lion”

In the Skin of a Lion is a novel by Canadian author Michael Ondaatje, written in 1987.  It is structured in three books each of which is separated into sections focusing on different aspects of the plot. Тhe title comes from The Epic of Gilgamesh part of which is used as an epigraph along with a quotation from John Berger’s novel G. The selection of epigraphs illustrates the main theme of the novel: plurality of view points that have to be taken into account for building a better world. Equal significance of each culture, race and ethnos is necessary if Canada is to be considered a dream land of freedom.

The novel deals mostly with the issue of otherness in the first decades of the twentieth century in Canada where the concept of ethnicity and social class was still considered an important factor for prosperity in society. Along with social issues the novel presents the life of its main protagonist Patrick Lewis and his love stories with two women – Clara Dickens and Alice Gull. However, since the purpose of my study is examining the presence of Canadianness in the novel, I am going to focus mostly on the social and territorial aspects and only briefly discuss the love discourse.

One of the things that link the work to Canada and Canadian way of life is the constant reference to landscape in all times and seasons. In the beginning of the novel the protagonist, Patrick Lewis, recalls his childhood spent in Canadian woods where his father used to work as a logger and dynamiter. Human speech is not typical for the wilderness that is why people who try to live there have to adapt to the environment. Hazen Lewis, Patrick’s father, has realized that when it comes to working with dynamite in the woods animal instincts for survival are more useful than language. He has developed “the unemotional tongue” (19) as the narrator describes his means of communication through the eyes of his scornful son. However, the boy Patrick is about to learn a lot of things concerning severity of life that will help him understand his father better. The harsh winter scenery with the workers Patrick often remembers can be interpreted as an allusion to the pain and suffering he will come across later in his life when childhood is over.

Similarly to him, another character of the novel, Clara Dickens, cherishes her childhood memories from her father’s farm. She remembers the place as a source of happiness and freedom where life for her was simple and the connection to wilderness – natural. Many years after her father had passed away she would go to another farmhouse with Patrick where they are going to experience the most significant moments in their relationship. This is the time when she reveals herself to him, sharing one of the most valuable memories she has about her father and her life as a girl: “Those were favourite times. All day we would talk about things I was not sure of. (74) For both characters living in the wilderness of Canadian woods means forming as a person and developing a specific attitude to life: much more natural and independent than most people. For them, and for most of the characters, being strong means combining stamina with mental strength in order to overcome all the obstacles life challenges you with.

The fact that the millionaire Ambrose Small chooses Patrick’s wilderness for a hiding place when he wants to be left alone and forgotten is indicative to the whole perception of Canadian woods as a place where one can be left with their thoughts to find peace and harmony. However, the calmness of the woods is only on the surface: there are dangerous animals and natural disasters that can be awaken any minute. The temper of the protagonist corresponds with this image quite successfully; he looks well-balanced and quiet but once his peace has been disturbed we see him turn into a man full of anger ready to punish severely those who had harmed him.

The whole novel provides the reader with images of great places in two parallel directions: on the one hand there is the great Canadian wilderness whose presence can be felt in every section of the book; on the other hand there is the image of a big Canadian city (Toronto) that is being built.

As far as city life is concerned, Ondaatje chooses to show its building-up from a different, rather untypical perspective: the one of the workers whose labour and death were put in the foundations of what is now known as the city of Toronto and its landmarks such as Bloor Street Bridge, and the R. C. Harris’ Water Treatment Plant - the tunnel under Lake Ontario that now provides all of the water filtration for the city. Solitary life and hard work are the features that link the way immigrant workers live in the city to the life in the wilderness. The “unemotional tongue” (19) Patrick’s father had developed after years of working in the woods is compared to the lack of language that the Macedonian immigrant Nicholas Temelcoff feels after his arrival to Canada. The focus on his life in the novel is representative for the meager existence immigrants had to endure in Canada in the first quarter of the twentieth century. Being an immigrant himself, Ondaatje has studied the history of Toronto very carefully and has managed to weave some true events into the novel: the fall of a nun from a bridge, the disappearance of Ambrose Small, the political suppression of Police Chief Draper, etc.

The second part of Book One is entitled The Bridge and tells the story of Nicholas Temelcoff. He lives in the Macedonian neighbourhood but tends to stick to himself because of his difficulty with language. He does not speak much but he is one of the best workers building the new bridge because he never seems afraid to take the most difficult and dangerous tasks: “For Nicholas language is much more difficult than what he does in space.” (37) The story of Nicholas’ life contains too much misfortune, pain and suffering, so his character is full of contradictions: on the one hand he is frightening with his size, roughness and silence, but on the other hand he is admirable with his stamina, hard work and willingness for self-sacrifice. We see him saving a nun who had fallen from the construction of the bridge – one of the most vivid and memorable scenes from the novel. Nicholas Temelcoff represents the immigrants without whose help Toronto would not have been the same place nowadays but who were scorned and rejected by Canadian government (and its officials such as Mr. Harris) as second-rate people treated worse than animals.

The first part of Book Two: The Palace of Purification shows these unendurable work conditions in more detail: “Work continues. The grunt into hard clay. The wet slap. Men burning rock and shattering it wherever they come across it. Filling hundreds of barrels with liquid mud and hauling them out of the tunnel. In the east end of the city a tunnel is being built out under the lake in order to lay intake pipes for the new waterworks.” (105). Most of the workers are immigrants, but the protagonist Patrick also works there. Through his eyes and senses Ondaatje depicts the price of some of the most famous Canadian landmarks paid in human lives. Except inhumane conditions, the workers have to face the fear of being killed and the common underpayment that contrast to the luxury the rich live in. Here the reader can sense the accusatory tone of the narrator who compares the attitude towards social issues in the US where such things could not be left unnoticed and in Canada where even the press is manipulated by officials: “The commissioner would slide these facts out, bounce them off his arms like oranges to journalists.” (110)

Life of immigrants in Toronto is mostly related to hard work and poverty. Moreover, they have to use a new language, which means that they have to form new identities. Their being is totally disturbed by the new exilic way of life within the limitations of the immigrant neighbourhood. Ironically, Patrick feels an exile in the Macedonian neighbourhood because he does not speak the common language there. But in spite of that he manages to communicate with Kosta who takes him to the theatre where Alice performs. Being a native of Ontario Patrick is an immigrant in the city and his only friends are immigrants and workers: “The people on the street, the Macedonians and Bulgarians, were his only mirror. He worked in the tunnels with them.”(112). Even the writer whose letters Alice reads to him is an immigrant – Joseph Conrad.

Immigrants are the people whose effort to create a great Canadian city remained forgotten in history. However, they do deserve the chance to have their story told and this is what Ondaatje does. The metaphor of the skin of a lion helps him give a voice to every single individual who deserves to be heard and can “take responsibility for the story”: “Alice had once described a play to him in which several actresses shared the role of the heroine. After half an hour the powerful matriarch removed her large coat from which animal pelts dangled and she passed it, along with her strength, to one of the minor characters. In this way even a silent daughter could put on the cloak and be able to break through her chrysalis into language. Each person had their moment when they assumed the skins of wild animals, when they took responsibility for the story.” (157)  Plurality of voices is the only way to tell a story objectively. That is why the structure of the work is fragmented – all stories combine to form one, each life is affected by the lives of the others. Society is constructed by people and they are the ones who write history.

Another voice in the novel is the story of the “neighbourhood thief Caravaggio”(85) as Patrick describes him in a letter to Clara. In the beginning of the book his presence is silent: we see him working on the bridge with Nicholas Temelcoff but there he is just an image. His turn to take “the skin of a lion” comes later when after bombing a hotel of the rich in a fit of avenge for Alice’s death Patrick meets him in prison. After managing to escape during painting of the roof, Garavaggio remembers some significant moments from his life in flashbacks. This merges the present with the past in his story the same way the border between dream and reality is blurred for him because thieves never sleep. But this lack of temporal dimensions is not the only thing that makes the thief a remarkable character. His multiple skills, strong will and cleverness combined with his survival instincts help him develop the plan of Patrick’s revenge to Harris. Moreover, we see his story continued in another Ondaatje’s book – “The English Patient”. Caravaggio’s story is told mostly through description of images, sounds, even tastes – this style of writing is very common for Ondaatje and gives the reader the ability to experience the events almost physically instead of just intellectually.

Caravaggio (just like Patrick, Alice and Temelcoff) is a representative of a lower social class of immigrants trying to survive in the big city. His sense of justice is not as outlined as Patrick’s but he and his wife Gianetta help the former prisoner Lewis to break into Mr. Harris’ office. The reader sees this scene in another flashback after Patrick’s conversation with Clara when he falls asleep, so that it looks like a dream. However, the protagonist risks his life in search of justice for Alice’s death and for the inhumane conditions that led to the death of many workers in the tunnel. When he is released from prison in 1938 he finds a different city where “… the great water-works at the east end of Toronto neared completion” and “over 10 000 foreign-born workers had been deported out of the country”. Immigrants are no longer needed in Canada since the hard work is done. This is another thing that infuriates Patrick who has worked with those man and relied on them in case of danger in the tunnel. His feeling of injustice makes him want to speak, to raise his voice. He does not simply try to kill Harris but goes to him and asks him the accusatory question : “Do you know how many of us died in there?” His action is provoked by desperation and anger and most of all by the desire to be understood.

Surprisingly, Harris manages to understand him and does not press charges against him. Their meeting marks the culmination of the novel when the oppressor listens to the voice of the oppressed and it makes sense to him. Harris realizes the hard condition of his workers and the need Patrick feels to express it. He knows that it has come the worker’s turn to tell his story, so Harris quotes an extract from “The Epic of Gilgamesh”: “He lay down to sleep until he was woken from out of a dream. He saw the lions around him glorying in life; then he took his axe in his hand, he drew his sward from his belt, and he fell upon them like an arrow from the string.”(242) A hero is not afraid to fight lions as Patrick is brave enough to confront Harris. Listening to the other’s arguments is a better solution than fighting. Understanding otherness is a very difficult thing but once people try doing it, they can realize that everyone has the right to live and tell their story. According to Lyotard grand narratives cannot exist on their own because smaller narratives are what builds them. In the novel Ondaatje describes the situation with the new image of Canada as almost the same – it would not have existed without the labour of the immigrants who are its real creators doomed to remain hidden in the shadow of historical oblivion.

Bibliography

Ondaatje, Michael. IN THE SKIN OF A LION, Vintage Canada, 1996

http://www.research.utoronto.ca/behind_the_headlines/what-makes-canadian-literature-canadian/       What makes Canadian Literature Canadian

http://www.readingthebookers.com/2011/02/1972-booker-prize-winner-john-berger-g.html   1972 Booker Prize winner: John Berger, G., Weidenfeld & Nicolson

http://www.ancienttexts.org/library/mesopotamian/gilgamesh/     The Epic of Gilgamesh