"В пукнатините на канона" откриваме премълчаваното

 „В пукнатините на канона“ („Жанет 45“, 2021) е новата книга на Георги Господинов, за която много предстои да се говори. Първото, което трябва да се отбележи, е нейното по-различно съдържание – не е художествена литература, а по-скоро критическо-философски есета върху творци, творби и проблеми, които стоят някак в маргиналното, в „пукнатините“ на официалния литературен канон. Тоест,  те са промъкналите се в уж непристъпната за тях територия, които си стоят в нея, но упорито биват пренебрегвани по различни причини. 

От извънканоничното стихотворение на Ботев "Ней", през проекциите на теменужената тема и неконвенционалния Яворов, до фигурата на Кирил Кръстев, превърнал се в стожер на европеизирането на българската литературна мисъл, Господинов ни пренася през епохи, мотиви, исторически обстоятелства и теми на крилата на живия си писателски език. Впечатляващ е начинът, по който той успява да обгледа българската действителност от двадесети век, като я съпоставя и анализира с и чрез логиката на причинно-следствените връзки между битието, времето и особения ни балкански манталитет: „ако си в синхрон със света, рискуваш да си в тежка асинхрония спрямо българското“ (75). Статията за Кирил Кръстев „Един така дискретен анархист“ елегантно повдига завесата, незнайно защо все още спусната, над може би най-модерно мислещия културтрегер, раждал се някога в България. Дали причината не е в провинциалното му местоположение, оставило го встрани от вълненията на столичната културна бохема? Неслучайно едно от подзаглавията на книгата е „Провинции“ – изолираното пространство, в което оставаш маргинален, но и независим. Със същите въпроси се занимава и друг ямболски писател – Христо Карастоянов, който посвещава на този период и тази част на България трилогията си със заглавие "Кукувича прежда".

 Но къде е мястото на литературата и каква е ролята на твореца, когато държавата се тресе от гражданска война? Отговор намирам в есето-статия „Самотата Вапцаров“. Георги Господинов е писал докторат за Вапцаров и навлиза дълбоко в творческата същност на личността у него. Предизвикателство е да се захванеш с Вапцаров, но, вероятно тъй като и самият Господинов често се озовава между хвалата и хулата в публичната мълва, той успява да даде най-прост и логичен отговор на всички полемики и разногласия по въпроса какво е искал поетът. Да бъде признат като поет. „Това е толкоз просто и логично“, че чак болезнено очевидно. В канона обаче все още е пукнатина: „признанието му като поет идва в хладния жанр на свидетелските показания“ (90) „Двата единствени въпроса, които отправя към свидетелката Багряна, избрана от самия него като национален и личен авторитет, звучат така: „Стиховете ми имат ли художествена стойност и патриотична насоченост?“ и „Представляват ли принос в българската поезия?“ (…) Това са питания на поета Вапцаров, не на комуниста, не на революционера, не на конспиратора, не дори на човека, когото чака червеят. И това питане е едновременно толкова драматично, човешко и самотно, като самотата на онзи, който вика в последния си час „Защо ме изоставяш ...“. Едно от най-трагичните питания в българската литература.“ (93)

Хрониката на тъгата в българската литература заема съществено място в книгата, защото е знакова характеристика на писаното ни слово. Не можем да избягаме от нея, не се и опитваме. Сякаш ни радва да насищаме всичко с горест и печал, с безнадеждност и усещане за обреченост. Хората по нашите земи говорят само когато ще се оплакват, иначе предпочитат да мълчат. Може би в следващата книга Георги Господинов ще се отклони и към суеверието като една от причините за това мълчание, но тук е изведена друга теза – за анаративността на социализма, разяснена по-подробно във втората част на книгата.

Там литературата отстъпва на социологията и психологията на българина. Тезата, че епохата на българския социализъм е анаративна, защото самият строй е предварително планиран и следователно асъбитиен е подкрепена от любопитни примери както от литературата, така и от ежедневието. Статията "Свенливите дефицити. Еротичните разказ като медицина и физкултура" е толкова актуална и днес, че точно след като я прочетох станах свидетел как повече от десет души излязоха възмутени от страхотно театрално представление, защото в него се говореше директно, без евфемизми, за сексуалността на човека. И тази тема сама по себе си е за докторски труд, но в книгата е поднесена изключително увлекателно. Темата за историческите личности (повечето от които литератори), изобразени върху банкнотите и за лексиконите като бунт на децата срещу ограниченията в свободата на мислене във времето на социализма са не по-малко привлекателни за читателя. Моята любима статия-есе обаче е последната: „Литература и емпатия“. Тя така красиво систематизира ползите от четенето на художествена литература, че най-безсрамно смятам да я цитирам, когато неизменно ми се налага да доказвам кои са те.

 Вълшебно пише и разказва Господинов, удоволствие е и да се чете, и да се слуша. За втора поредна година имах щастието да съм на премиера на негова книга в рамките на Празници на изкуствата „Аполония“ и със сигурност мога да кажа, че неговите премиери, където и да са, се превръщат в литератуно събитие на годината с истинска тълпа от хора и опашки за автографи.
А „В пукнатините на канона“ е книга-мост между времената и поколенията, фокусирана върху отказаното и липсите от преди, които ни влияят сега. Мнозина ще преоткрият и преосмислят спомените си, други ще погледнат с нови очи на утвърдени автори и теми, трети ще поставят под въпрос приноса на пукнатините, но всеки ще намери текст, който да го увлече в размисъл. И който да може сам да допълни. 

"Септември" като апология на анархизма в "Т като Ташкент"

 „Т като Ташкент" ("Жанет 45", 2021) всъщност е „Една и съща нощ“ 28 години по-късно и започва „в една напълно случайна сряда през оня напрегнат и тревожен месец март на хиляда деветстотин петдесет и трета, скоро след смъртта на Сталин и три-четири дни подир женския празник“ (10) .

 Романът продължава да разплита нишката на основните въпроси в двете предходни книги – как анархистът Георги Шейтанов участва в българския културен живот от 1923-25 г и какво се случва с Гео Милев. По линията на тези разсъждения в произведението основно място е отделено на самата поема „Септември“, която, въпреки че от поне 20 години се изучава в училище като емблематично произведение на експресионизма у нас, все още с лека ръка се дискредитира от широката общественост като комунистическа, заради тежката пропаганда, на която е жертва в продължение на 40 години. Читателската рецепция на тази поема е тема за дисертационен труд. Въпреки присъствието ѝ в конспекта за ДЗИ много хора не са я чели, още повече не са я разбрали, някои директно са я етикетирали и изобщо отказват да се занимават с нея, а тя сама по себе си изисква онова „интелектуално усилие“, за което Милев говори в статиите си – причини, поради които точно тя е ужасът на зрелостниците. А на мен ми е една от любимите, заедно с целия ѝ „случай“, затова много се радвам, че Христо Карастоянов написа този роман. Дано накара някого да препрочете поемата и да я преосмисли.

Този път повествованието не е дневник на Карастоянов, а имаме изведен протагонист и разказвач: „героят бил журналист и му викали журналиста“, а по-късно научаваме и името му - Любомир Попов. През очите на този персонаж читателят се впуска в пътуване до столицата на Узбекистан Ташкент, където е изпратен от редакцията си с всичките условности на смутното комунистическо време да разследва откъде е пристигналата по-рано при тях бележка, гласяща „Не търсите където трябва. Трябва да се копае на поляната зад склад номер 2 „Илиенци“. Поздрави, Николай“ (15) През 1953 година основна задача е изясняването на безследните изчезвания по време на т.нар. „бял терор“, но съставянето на обвинения и завеждането на дела се оказва изключително трудно начинание, защото много от замесените в тези събития се оказват висши партийни членове, които не бива да се пипат. Поредният парадокс на шизофренния обществен строй. Сюжетите, предлагани от живота, са много по-абсурдни от всяка фикция.

Журналистът обаче е начетен, интелигентен и преди всичко мотивиран да се впусне в приключение, каквото и в детективски роман не е чел. Пътувайки към Узбекистан той разсъждава върху живота, историята и преди всичко литературата, за да достигне до скандалното за своето време на терор и пропаганда умозаключение: „Септемврийското въстание може да е било повод, подтик за написването на поемата – това нямам намерение да го оспорвам. Но ако го нямаше Септемврийското въстание, поемата пак щеше да бъде написана.“ (126) и да продължи с констатацията „Септември“ е апология на анархизма!“.  Начинът, по който този журналист мисли, дава на информирания читател предчувствие какво му предстои накрая. Но преди края има интересни срещи и разговори, неочакван обрат, изненадващи разкрития и много разсъждения, подтикващи към размисъл.

„Т като Ташкент“ също като „Септември“ изисква полагане на интелектуално усилие от читателя, защото историческите събития и връзката им с литературните такива трябва да бъде осмислена на базата на предварително познаване. Ако ли не,  има вероятност да се случи същото като с поемата. Това обаче не променя факта, че романът е зверски добър. За мен дори е най-добрият роман на автора до сега.

"Защото времето лети. И страхотно завива в нощта" - "Кукувича прежда" на Христо Карастоянов

Книгата „Кукувича прежда" ("Жанет 45", 2020) е интересна не само със своето съдържание, но и с историята на написването, издаването и преиздаването си. Самият автор отбелязва, че в този си вид тя е „подарък“ за неговия юбилей, а изживяването да редактира своето тридесет и няколко годишно Аз е особено вълнуваща среща с версия на себе си. Според мен обаче той не се е променил чак толкова за има –няма 40 години: в този ранен роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хроникьорският разказ, преизказното наклонение и смутното време и настроения на 20-те години на 20-ти век, начело с анархизма и лудите глави на непокорните.

Повествованието е водено едновременно с мисериозността и ненадеждните преизказни форми на легендата, случайно дочута и преповторена, но и с библейското утвърждение „Тъй било“, повтаряно многократно, сякаш за да убеди читателя, че точно това наистина се е случило по описания начин, дори и разказвачът да не е бил пряк свидетел. Просто няма как да е иначе. Този маниер на писане продължава и в „Една и съща нощ“, и в „Животът няма втора половина“, придавайки на разказвачеството характерната магическо-мистична нотка.

Героите са темерути и чудаци, еснафи и анархисти, съдържатели на локали, милиционери, разбойници, влюбени и разлюбени – цялата палитра от човешки типове и нрави на времето си.  Ако трябва да определя главни герои и теми на всяка една от трите части, бих казала, че в „Перпетуум мобиле“ темата е потискането на личното щастие в името на нещо по-грандиозно – разрушаването на стария свят, към който странникът Пройко Манкьов така и не се приобщава; в „Кукувича прежда“ героинята е доктор Анка Пеева, около която се увива кукувичата прежда на реалността, за да я изсмуче и унищожи, а в третата част – „Сбъркана хроника“ Коста Хаджиставракиев се захваща с невъзможната мисия да пази реда в хаоса, което му коства всичко.

Общото между персонажите е местообитанието им – градчето К, което е преименувано на Ю, защото К е „турското име“. Почти с очарованието на Макондо (да, от „100 години самота“, маркесовско ми става като чета тази книга на някакво ниво, не мога да избягам от това усещане), провинционалното градче побира в себе си историите и болките на толкова много хора, че само по себе си се превръща в хроникьор на техните съдби, които пък са част от него. Симбиоза или кукувича прежда (паразитно растение, „пълзящият ужас на растенията“) - вероятно някаква зловеща комбинация от двете.

 Животът не просто лети с времето, което „завива страхотно в нощта“, но и често прави хората заложници на статуквото, даже на Стокхолмския синдром, преди изобщо той да е дефиниран и те въобще да го осъзнават. Кукувичата прежда обгръща всички, тя ще завладее света. Логично е, че разрушаването му може да ни избави от нея. Затова и анархистите са толкова интересни герои. В другите два романа, които споменах преди малко, Гешев разсъждава над идеологията на анархистите, за да стигне до извода, че те нямат такава и за тях няма нищо свято и неприкосновено. Това усещане ги прави всемогъщи, прави ги привлекателни герои на роман. Трябва ли да са исторически достоверни?

Въпросът за историята и отразяването ѝ в романите е тема за безкрайна дискусия, но конкретно в тази книга Христо Карастоянов прави нещо много впечатляващо – с чувство за самоирония добавя бележки под линия, в които от името на историка наивист обяснява какви източници е ползвал, за да се информира за засегнато историческо събитие или личност. И не се свени да признава консултациите си с уикипедия. Даже и диалог с редактора си води в тези бележки, придавайки особен колорит на цялото произведение и припомняйки, че писането на романи също е занаят, а историческата достоверност не е самоцел, дори обратното – може да бъде модифицирана в името на художествеността. Романът е художествено произведение, което изисква интелектуално усилие. Докато читателят полага това „усилие“ с „Кукувича прежда“ обаче много ще се забавлява, защото този роман в три книги те разсмива, разплаква и провокира към дълбоки размисли едновременно.