"Ще се видим там горе" - цветната дързост да претвориш себе си в сивия поствоенен свят

Този месец отбелязваме един век от края на Първата световна война, маркирала началото на унищожителните зверства, които ще продължават да владеят Европа, и края на една епоха, в която честта на воина е струвала нещо. Обезличаване, отчуждение, разпад на традиционните ценности, повсеместна скръб, крайна мизерия, трансформираща се в жестоко озлобление – това са само част от последствията на четиригодишната европейска касапница, осакатила същността на човека дори повече, отколкото външността му.

Такива размисли оставя у читателя романът на Пиер Льометр „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015), носител на награда „Гонкур” за 2013 г. Книгата, чиято кино адаптация спечели първа награда на фестивала „Синелибри” през октомври тази година, предлага оригинална трактовка на превърналия се едва ли не в комерсиален продукт въпрос за травмата от войната и обезсмислянето на битието след досега с нея. Льометр създава плетеница от истории, които са толкова свързани, че не могат да съществуват една без друга, като части от един пъзел – разкъсан от войната свят, който трябва да се подреди по някакъв начин. В случая, кармата и писателят със саркастично ироничен ноар маниер си знаят работата.
За неподготвения читател този роман може да бъде ужасно образен до натуралистичност. През ноември 1918 войната вече свършва, но не и ужасът от нея: тримата главни герои – редниците Маяр и Перикур и техният безскрупулен капитан Анри Д’Олне Прадел са част от една и съща рота. Зловещите премеждия, през които двамата редници преминават, започват още от първите страници. Албер Маяр е погребан жив след взрив (не без намесата на нарочилия го Прадел) и е напъно сигурен, че умира. Описанието на последните му минути жив под земята са много въздействащи, включително препратката към заглавието и епиграфа: „ Лицето на Албер е почти синьо, слепоочията му пулсират в невъобразим ритъм, ще речеш, че всичките му вени всеки миг ще се пръснат. Той вика Сесил, иска му се да е между краката й и те да го стискат до болка, но чертите на Сесил не стигат до него, сякаш тя е прекалено далеч и от това най-много го боли, че не може да я види в този момент, че не е с него. Съществува само името й, Сесил, защото светът, в който потъва, няма вече тяло, има само думи. Би искал да я помоли да дойде с него, ужасно го е страх от смъртта. Но няма смисъл, ще умре сам, без нея.
Така че, довиждане, ще се видим там горе, моя Сесил, след време.” (38)
Вярата, че след смъртта си отиват именно „горе” е вероятно последното късче надежда на опустошените приживе хора. Мъките на редник Албер Маяр обаче не приключват точно по този начин – той е спасен от Едуар Перикур, който сам бива необратимо осакатен и обезобразен (остава без долна челюст), за да помогне на другаря си. Тяхната дружба е скрепена от продължителен болничен престой, по време на който признателният Албер се грижи за умиращия Едуар в условия, каквито повечето съвременни хора не биха могли да си представят: „След като го превързаха колкото можеха по-стегнато, лекарите обявиха, че науката им свършва дотам, и го положиха в една обща зала, в която чат-пат съжителстваха агонизиращи войници, няколко с тежки рани, много осакатени по най-различни начини (…)” (59) Миризма на разлагаща се плът, крясъци от непоносимата болка, зависимост към морфин и безпомощно повдигане на рамене от страна на лекарите - това, в комбинация с несекващата мизерия е животът за повечето оцелели войници, върнали се в Париж. Едуар и Албер не правят изключение, но тяхната необикновена история едва сега започва и е напът тотално да завладее всеки читател в следващите поне 500 страници.
Пиер Льометр успява да разсмее читателя, пишейки за дълбоко трагични факти и събития и този маниер на разказване прави гласа му разпознаваем във военната проза. Когато действителността е по-лоша от смъртта измамата се превръща в единствен начин за оцеляване, независимо от някогашните морални граници на индивида. Войната е вододелът, разделящ времето на преди и сега, а в настоящето никой оцелял не може да си позволи да бъде ръководен от остарели хуманни ценности. Начинанието, с което Едуар и Албер се захващат е провокирано от дарбата на Едуар като художник. По този начин възвишеното изкуство е употребено с измамно намерение – проектиране на паметници за героите от войната, които никога няма да бъдат построени, а творецът се превръща в шмекер. Подобна проста дефиниция обаче е неприложима по отношение на този роман – в него има нещо много по-дълбоко, усеща се жаждата на обезобразения творец да отмъсти на войната, която на практика го е убила, като покаже колко безпредметно е желанието тя да бъде овековечавана с подобни паметници. Те не са израз на признателност или благодарност, а на гузна съвест, страх и желание за самоизтъкване на онези, които с нищо не са помогнали, когато е трябвало. Закъснялото съжаление е по-лошо от смъртта и много по-безпредметно – истина, която ще осъзнае и отказалият се от него приживе баща на Едуар в самия неочакван финал на творбата.

В другата сюжетна линия ставаме свидетели на не по-малко неморална дейност с цел финансова облага, но този път от страна на капитан Прадел. Също както паметниците, гробовете на незнайните войни са пореден израз на лицемерна загриженост, от която безскрупулните търговци се възползват. Описанията на гробищата и неидентифицираните части от тела, ексхумация на трупове и кости, носени от кучетата в района, по-скоро показват какво реално се случва с тленните останки на „геройски” загиналите. Парадоксалното е, че загрижеността на обществото за тези неидентифицирани части от трупове е много по-голяма, отколкото за войниците, завърнали се живи от фронта и тънещи в мизерия.
Едуар отказва да приключи земния си път по този начин. След като се е примирил с неизбежното – невъзможността да бъде спасен и да живее „както преди”, той успява да намери сили и да се претвори чрез маските и шармантните костюми, заявявайки че не смята да си тръгне победен. Той всъщност е и истинският герой на романа – творецът, медиумът между жестокия земен свят и онова непознато пространство „там горе”, откъдето идва вдъхновението му. Защото изкуството е доказателство, че душата съществува и намира своя път към божественото начало, към творчеството.

Когато "Моят начин" е правилният начин се ражда легендата

Някои хора имат визия за бъдещето, независимо от сферата си на дейност и Йохан Кройф е един от тях. Самият той набляга на този факт в своята автобиография, озаглавена „Моят начин” (My Turn), дописана малко преди смъртта му през 2016 г и издадена у нас през 2017 г от издателство Сиела. Освен погледът напред и желанието да покорява нови хоризонти във футбола като начин на живот, Кройф набляга и на друг факт за себе си – той не притежава дипломи и дори не успява да завърши своето образование: „Аз не съм човек с дипломи и научни степени от колежи. Всичко, което съм научил, е усвоено чрез опита” . С други думи, автобиографията, която е писал в осъзнатия край на живота си (в последните глави споменава, че е диагностициран с рак на белите дробове и дните му са преброени, но това не променя оптимистичния тон на книгата, тази негова лебедова песен) e не само мемоар на един успешен футболист и може би най-иновативния треньор в историята на футбола, тя е завет, оставен на бъдещите поколения лично от създателя на философията на тоталния футбол.

Кройф разказва за своя живот като за логично стечение на обстоятелствата, което обаче се случва не без предварителен план. Устойчивостта към нуждата от промяна и трудностите, които тя поражда са интерпретирани от Кройф като необходими препятствия, за постигане на целта. Той ясно дефинира себе си като упорит и непреклонен играч и не по-малко отдаден треньор. Любовта му към „Аякс” и „Барселона” е осезаема във всяка страница и не подлежи на коментар. За сметка на това не са спестени критики към онези, които както преди, така и сега „дърпат конците във футбола”, без никога да са го играли. Кройф съжалява, че в съвременния свят футболът отдавна е превърнат в бизнес и самата игра остава на втори план както за играчите, така и за ръководството. Той критикува липсата на техника за сметка на необмислената бързина във Висшата лига, както и в италианското първенство. Обяснава разликите във футбоните вкусове на различните нации с техните различни темпераменти и съжалява, че националните отбори на страни като Англия (и Холандия) не постигат максимума от възможности на световни и европейски първенства заради това, че в клубните им отбори играят предимно чужденци и не се развиват достатъчно добри школи.

Самият той нееднократно изтъква, че като холандец в Испания има различна визия както за футбола, така и за живота. Във времето си като треньор той привлича в каталунския тим чужденци, чиито имена остават в историята му като Роналд Куман, Михаел Лаудруп и, разбира се, Христо Стоичков, на чиито талант също е посветил няколко изречения. От друго страна, Стоичков в наскоро излазлята си биография си спомня времето, когато е имало ограничения за максимален брой чужденци, допустими в състава на испанския тим и произтичащото от този факт напрежение в съблекалнята – фактор, който няма как да е останал незабелязан от Кройф. Холандецът обаче има своя визия за футбола, която успява да развие и да направи „Барселона” един от най-успешните клубове в света. Единственото му съжаление, което всъщност е дефинирано от самия него като „провал” е непостигнатата мечта да оглави холандския национален тим. От това , разбира се, губи самият отбор, но Кройф милее за спортните успехи на родината си по същия начин, както за клубните си отбори.
Другите две важни неща в живота му, с които се гордее, са семейството му и фондация „Кройф”, която създава и развива през годините. Кройф говори за съпругата си, за децата и внуците си и се надява синът му Жорди да предаде „футболната щафета” на някой от тях. Не са пропуснати и обтегнатите отношения с някои футболисти, включително разривът му с открилия го за големия футбол Ринус Михелс. На всички тези неприятни епизоди от живота си холандецът гледа като на уроци, неизбежно следствие от определени обстоятелства, с които трябва да се примири и, ако успеее, да трансформира в нещо положително.
Йохан Кройф е може би най-ярката звезда във футболния небосклон и значението му за развитието на цяла футболна философия не може да бъде отречено. Той опровергава стереотипите за „глупавите” футболисти като много добре се аргументира , че човек, умеещ да съобрази комбинацията от техника и тактика за няколко секунди, не може да бъде наречен „глупав”. Това е „неговият начин” – да прави всичко със страст и визия за бъдещето, да не се отказва и дори когато буквално си отива от този свят да мисли какво ще остави след себе си.

Женската орис в "Балканска рапсодия"

Нарекох тази книга не-роман заради шизофреничната смесица от две реалности – на изживяната действителност и на преживяната фантазия. Мария Касимова-Моасе

Така авторката на „Балканска рапсодия” (ИК „Колибри”, 2018) аргументира жанра на произведението си. Балканска ясно, но защо пък рапсодия? Ако се вгледаме в етимологията на самата дума, ще видим, че тя произлиза от гръцки и означава „съставяне на песен” . Песен ли е този не-роман и срещат и се в него различни настроения и тоналности, каквито според тълковния речник има в рапсодията? Книгата сама по себе си е музика за душата, но тоналността е минорна, поне в моя прочит. Мария Касимова-Моасе пише толкова пленително, че наративът едновременно гали нежно и удря жестоко по най-болното място – спомените, които както и историите са прекалено лични, защото: „Една история никога не се случва по един-единствен обективан начин” (185). А книгата на Мария заговаря със свой глас, връщайки се към онзи типично женски спомен, стаен дълбоко в кръвта, за който още Багряна споменава в „Потомка”, и ни кара да се връщаме назад в мислите си към предците, носили нашите гени (а вероятно и допринесли за нашата орис) преди ние да съществуваме.

Неслучайно именно кръвта на женското съзряване се появява още в първата картина на този роман. Първият етап от превръщането на Мириам в жена идва ненадейно, докато тя се опитва да бяга незабелязано. Бягство от предопределеностите на съдбата и кармичната обвързаност с родовите корени обаче е немислимо, а на девойката Мириам й предстои да го пороумее по възможно най-мъчителния начин. Романът е посветен на „неспокойната и артистична душа на моята баба Мария, фурнаджийката от Бургас”, но тя е само прототип на героинята. Мириам е „дяволска жена” още от дете и този парадокс е потвърден дори от майка й Теотица – олицетворение на патриархалния морал. Контрастът между двете е много силен, но същото важи за връзката между тях. И двете са осъдени да бъдат чужди сред свои, и двете трябва да преживеят страдание, което не може да се изрази с думи. Още една особеност на женското, изпъкваща на преден план в романа – способността да намериш в крехкото си тяло онази стоманена нишка, която да не ти позволи да се пречупиш под тежестта на непосилното бреме, налагано от постоянната болка и да оцеляваш, осъдена да погребваш онези, без които животът ти се превръща в жалко съществувание.
Мария Касимова,която всъщност е прототип на героинята „авторка на романа” (не бива да се отъждествяват, затова е предупреждението за шизоидност, което аз сложих в началото, а тя е пояснила накрая) разказва болката на всеки от персонажите през собствената му перспектива, а в допълнение на това сама разговаря с тях, за да успее да ги разбере (и може би да им прости)по-лесно. В тези разговори тя укорява и своята прабаба Теотица и баба си Мириам за отношението към децата им, но иска да чуе и тяхната история, да опита да ги разбере. Те обаче не желаят да се оправдават, позовават се на по-висши сили или на злощастно стечение на обстоятелствата, но и двете оставят усещането, че са безсилни да се борят срещу съдбата, въпрки че „дяволицата” Мириам се опитва до последно да остане вярна на себе си. Това нейно качество, която я прави перфектната героиня на този роман, до такава степен влудява майка й, че тя извършва непростимото: проклина собствената си дъщеря, защото не може да я обуздае.
Да станеш любима е вторият етап от превръщането в жена, а за Мириам любовта идва като сила за противопоставяне на всички конвенционални зависимости и установени порядки. Влюбвайки се в друговерец тя преминава граница, отвъд която няма да бъде добре приета, затова и двамата с Ахмед са обречени да живеят на междата , без реално да принадлежат на нито една религия, нито общност. В духа на съвременната склонност към мултикултурализъм и свобода на избора на партньор сцените на омраза към тази двойка в романа са потресаващи, а волята да понесат всичко, дори клетвата на Теотица – впечатляваща. Любовта и скръбта са двата основни мотива в този роман не-роман и са изобразени толкова дълбоко и достоверно, че са станали физически осезаеми.
Тъй като следвам формулировката на Блага Димитрова за това какво е да си жена (която според мен много пасва на героинята от това произведение), няма как да не спомена, че майчинството е сериозно застъпена тема, защото чрез него родът продължава напред, кръвта има къде да съхранява спомена, а гените (в случая неколкократно споменатата широка челюст)- да предизвикват сълзи от умиление и тъга.
Героите на романа обикалят Балканския полуостров в изграждане на историите и образите си, те са колоритни и незабравими, но въпреки че Ахмед и Хаалим също получават своята възможност да разказват, героините в този роман са жените. Той е толкова красиво женски със своите чувственост, образност и психологизъм, че няма как да не въздейства и на емоционално ниво. Езикът и стилът на авторката изключително много ми „влязоха под кожата” и се надявам след този дебютен роман, който е зреел в продължение на десетилетия, да не са налага да чакаме още толкова за следващ.