„Тесният път към далечния север“ – между висотата и низостта на японския дух

„Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго.“
(12)

Романите за Втората световна война трудно могат да бъдат еднозначно определяни, защото всеки един от тях сякаш носи някаква лична болка, история, който бива разказвана фрагментарно, с много референции и лабиринти, из които читателят се върти напред-назад във времето. Това мигновено преминаване през десетилетия освен тенденция в постмодерното писане е и отражение на застопоряването, в която изпада съзнанието на жертвите на травма. Ако приемем, че по-голямата част от човечеството е жертва на колективната травма от ВСВ, то връщането назад е неизбежна необходимост за осмислянето на бъдещето. След дългото мълчание на участниците в тази чудовищна война, говоренето за нея от следващите поколения се превръща в терапия, в начин ако не за преодоляване, то поне за преосмисляне на всички злини, отнели човечността и изострили зверските и най-долни инстинкти.
Австралийският писател Ричард Фланаган изповядва личната си история, довела до създаването на романа шедьовър, носител на MAN Booker Prize 2014 пред The Sunday Morning Herald (http://www.smh.com.au/entertainment/books/freeing-my-father-20130915-2ttiz). Писателят признава, че творбата е посветена на неговия баща – оцелял военнопленник в японски затвор, но не той е централният персонаж в нея. Романът дава глас на отдавна забравените пленници и роби, загинали в нечовешки мъки по времето на строежа на жп линия между Сиам и Бирма за нуждите на японските военни. Отдалечеността от Европа и прикритието на тропическата растителност оставят това зверство встрани от големите трагедии на войната, за които обикновено се говори. Жестокостта обаче е не по-малка.
Вероятно най- забележителната характеристика на романа е заявена още в заглавието му: „Тесният път към далечния север“ е заглавие на сборник с най-високите постижения на японската поезия, отразяващи извисения дух на поданиците на Императора. Парадоксалното е, че точно тези образци на изящното слово са рецитирани от най-големите тирани – полковник Кота и помощника му Никамура, докато изтезават, малтретират и посичат австралийските военнопленници в името на същия този Император. Възвишеното съзнание се оказва фалшива претенция и на преден план излизат низките, зверски страсти на жестокост и омраза към всичко и всеки, който все още намира начин да вярва, че има изход. Красотата на думите се размива в грозотата на действията. В света на войната поезията губи смисъл. Но това е само на пръв поглед.

Протагонистът Дориго Еванс се вкопчва в изящната словесност, с чиято помощ се мъчи да съхрани собствените си хубави спомени и да надмогне ужаса на съществуването си в лагера. Историята на романа е до голяма степен неговата история, допълнена от съдбите на хората, които са еднакво обречени, независимо дали умират в процеса на непосилен труд или оцеляват, за да отложат малко физическата си смърт. Още в началото на произведението става ясно, че Дориго е оцелял и се радва на почести, които по негова собствена преценка са незаслужени. Така започва ретроспекцията на живота му и разгръщането на все по-мрачните картини на смърт, страх и отчаяние. Във всички изпитания, на които е подложен обаче, той успява да запази спомена за любовта. Любов, която не може да бъде „нормална“, във време, в което целият свят е превърнат в ад, но която е достатъчно силна и изпепеляваща, за да продължава да напомня за себе си, дори когато е нежелана.
Романът е разделен на пет части, всяка от които започва с епиграф от хайку. Първата разказва за настоящия живот на уважавания хирург и герой от войната Дориго Еванс, втората разкрива голямата му любов, третата ни прави свидетели на непосилния живот на австралийските военнопленници в трудов лагер на японците, където строят Линията, четвъртата част показва как са продължили съществуването си оцелелите от военния ад, а петата логически поставя финал на историята, доколкото това е възможно. Единството от тези пет части прави романа толкова впечатляващ. Героите и спомените оживяват и читателят съпреживява с тях и с Дориго една от най-мрачните войни в историята на човечеството.
Както всички носители на големи награди „Тесният път към далечния север“ има и своите почитатели, и непримирими критици. Темата за войната определено не е нова, нито стилът на писане (освен неизбежните паралели с Клавел, спонтанно се сещам и за „Английският пациент“, „Птича песен“, „Стрелката на времето“, а сигурно и много други) е непознат. Не може да се отрече обаче, че романът влияе, докосва, разтърсва – не оставя читателя безразличен. От една страна това се дължи на личната ангажираност с историята, която няма как да се пренебрегне. Но облечена с подходящите думи, тази история заживява свой живот. И се случва това, което осъзнава Дориго Еванс: „Беше стигнал до извода, че хубавата книга те кара да я препрочетеш. А най-хубавите те подтикват да се взреш отново в собствената си душа.“ (36)

"Пилето" - завръщане в света на приятелството

"Никой не се е отървал току-тъй.
Но си струва да се опита." (447)

Уилям Уортън издава първия си роман, когато е на 52 години и доказва, че никога не е късно да опиташ и да успееш да сътвориш нещо великолепно. Забулена в мистерия, личността на автора (доктор по психология и запален по канарчетата птичар) също прозира в емблематичната му творба, която благодарение на проблематиката и увлекателния език се превръща в един от най-четените и дискутирани американски романи. Издаден у нас през 1981 г. от „Народна просвета“, той присъства в немалко домове, но обяснителните бележки под линия (като например пояснения кой е Кларк Кент и кой – Попай Моряка) и определянето на мажоретките като „викачки“ ме накараха да се замисля колко чужда ни е била американската култура и как през последните няколко десетилетия сме претърпели съществена трансформация (за съжаление не изцяло положителна) в това отношение. Тъй като смятам, че културно-историческата обстановка играе определяща роля при интерпретацията на дадена творба, трябва да отбележа, че действието се развива няколко години преди и малко след Втората световна война в тихо градче в щата Пенсилвания, САЩ. Настоящата епоха на мултикултурализъм и стремеж към емпатия (поне в литературата) трудно би приела елементите на расизъм, които се прокрадват понякога, или пък откровената жестокост при сцените с умъртвяването на уличните кучета от кучкарите. В онези години обаче подобни сцени дори не са били обект на дискусия, да не говорим за обстоен анализ и възмущение. Творбата безспорно има други достойнства, които позволяват да пренебрегнем пропастта между литературно-философските тенденции на епохите.
Този завладяващ роман разказва за съзряването и болезнения сблъсък с реалността на двама на пръв поглед много различни приятели от малко американско градче. Колкото повече Ал се фокусира върху външния си вид, силата и спортните си занимания, толкова повече Пилето потъва във въображаем свят, досегът с който може да бъде осъществен единствено в сънищата.Това е творба за две момчета, чийто мечти са свързани с бягство от реалността, но сякаш именно то ги сплотява и утвърждава приятелството им. Романът обаче отразява и един общочовешки стремеж към докосване до красотата на мечтите и впускане в живота дори напук на страха.
Втората световна война вече приключва, когато раненият сержант Алфонсо е изпратен във военна психиатрия, за да се опита да установи контакт със своя приятел от детството, който отказва да комуникира и се държи неправдоподобно за човешко същество. Разказвайки му спомените си с него, Ал ни пренася във времето преди войната, когато с Пилето са се забърквали в най-различни истории, не винаги със съвсем благополучен край. Повествованието на Ал е прекъсвано от спомените и разсъжденията на Пилето. Това ни дава възможност да погледнем на някои събития през две различни перспективи. Накрая обаче всичко опира до жаждата за живот и копнежа по мирните дни, който се засилва във времето на зло и разруха. Това е трогателната и оставяща отпечатък история на две момчета, които не само успяват да станат мъже по много по-труден начин, отколкото някога са предполагали,но съхраняват и частица от общото си минало като искра в мрака на нерадостната действителност. От нея никой не се измъква лесно, но чувството за хумор помага, особено ако е споделено с приятел.
Творбата има две темпорални направления – в психиатрията, където Алфонсо говори на стария си приятел с прякор Пилето (така и не научаваме кръщелното име на героя в течение на цялото повествование) и в спомените и на двамата герои. Миналото ги тегли към себе си не толкова с щастливо детство и юношество, колкото с усещането на младостта и дръзновението, които ужасът на войната до голяма степен им е отнел. Тези срещи, които всъщност са и срещи с живота отпреди войната, помагат и на двамата герои да се завърнат към себе си, въпреки опасенията, че са изгубили смисъла и желанието си за борба със статуквото. Ал е бунтар по природа, който след войната се самоопределя като страхливец, а Пилето няколко пъти в романа се пита кой всъщност е той самият. Страстта му към канарчетата го отчуждава от хората, но той вижда много общи черти помежду им, като например животът в плен и непознаването на свободата. Приключенията, в които се впускат двете момчета и размислите, които провокират и читателското внимание придават на творбата допълнителна философско-психологическа нотка. Но основният мотив според мен е приятелството, което надживява общите интереси, отчуждението, войната и страха.
„Пилето“ е едно завръщане към младостта от перспективата на изстрадалата зрялост. Творбата повдига много въпроси за същността на света и смисъла на пребиваването ни в него, но шегаджийското намигане, с което ни е напомняно да не се взимаме прекалено насериозно присъства през цялото време:
„Всеки си е посвоему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем.“ (185)
Лудостта като стремеж към различие и дори като механизъм на автоидентификация разкрива тесногръдието на жестокия свят, който не е гостоприемен към индивидуалностите. Войната обезличава хората и заличава самоличностите им. В подобни случаи краят не може да бъде наречен щастлив, но дори когато смехът е през сълзи, той е едно завръщане към изгубената човечност. Точно тази човечност можем да открием и в романа.

Властта като божествена сила в "Сабазий" на Кристин Димитрова

Олимпийските богове съществуват, докато хората вярват в тях (т.е докато се страхуват от намесата им). Във време на преход и ценностна трансформация обаче вярата също търпи видоизменяне. Единственият господстващ фактор при подобни социални катаклизми остава властта. Тя опиянява и подчинява. Тя е онази необяснима сила, която създава съвременните богове, а те съществуват, докато я упражняват. Както осъзнава и Орфей, един от главните герои в романа "Сабазий" (ИК „Колибри“, 2011)

"Много хора си мислят, че властта означава да даваш разумни заповеди, а другите да ги изпълняват. Не, това е просто част от обичайната работа в екип. Властта, истинската власт, означава да даваш идиотски заповеди и никой да не може да ти се противопостави. Тогава действително разбираш кой къде стои." (106)
Властта е Олимп, разделящ боговете от хората, които нямат право да пристъпват на тази свещена територия, защото хюбрисът продължава да бъде най-строго наказваното престъпление. Сабазий е основен герой, но неговият глас не звучи сред многогласието на останалите персонажи, които се редуват да ни разказват историите си. Той е граничен образ, който се движи по междата, разделяща два свята. Персонажът дал име на романа е своенравен, непредсказуем и пълен с противоречия: характеристика, отнасяща се до същността на Дионис, Бакхус, Загрей и всички имена, с които Сабазий е познат на простосмъртните. Той идва и си отива от света на хората, но не преди да се постарае да извади ежедневието им от обичайното русло и да им покаже екстаза на празника.

Митът за Сабазий се преплита с мита за Орфей - персонажът, който след празненствата се научава още повече да цени малките радости на делника. Тази среща на митологиите е положена някъде в 90-те години (без да бъде изрично споменавано в романа, това става достатъчно ясно от нагласата на повечето герои и парадоксалните ситуации, в които изпадат), където господства социален, културен и икономически хаос. Онези, които имат власт обсебват цялото пространство във всичките му измерения и сякаш дори въздухът се разпределя от тях и божествения им статус. Орфей е син на бог, но самият той се идентифицира с простосмъртните (принципните и моралните, които са малцинство). Сабазий също е син на бог, но за разлика от своя роднина Орфей знае как да се възползва от това. Поставянето на тези два митологични образа в културните реалии на зараждащия се български постмодернизъм (който пък от друга страна съвпада с началото на мутро-чалгаризма) свързва двете епохи и дава още един прочит на мита.
Текстът е композиран като единство от фрагменти, изразяващи лична изповед със сменящи се наративни перспективи. Говорещите разкриват както част от себе си, така и наболелите в момента обществени язви, и вечните проблеми, пропътували през времето и пространството (семейните драми, междуличностните неразбирателства, мъжкото его и женската злоба).
Сабазий все пак остава централният персонаж, защото всички са свързани с него и тяхното говорене още повече митологизира образа му. Той периодично намира начин да извърви пътя от Тартар към света на хората, за да достигне Олимп. Затова е помнен и чакан навсякъде.

Последната територия на щастието и свободната воля

Започвам книжната си година с един интересен и доста необичаен литературен експеримент на български автор. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) от Момчил Николов не е творба, която трябва да се прочете за един ден и дори съм убедена, че само един прочит не е достатъчен, за да се осмисли. Ако си позволя да перифразирам отвращението от консуматорското общество, което определено е един от основните акценти в романа, то мога да кажа, че този текст в никакъв случай не е мейнстрийм, не се чете „леко“ и не може да бъде определян като смилаем от всеки читател. Базирам това свое твърдение върху многопластовостта на романа, който всъщност функционира на няколко равнища. Започвам с буквалното, което би трябвало да бъде и най-лесно за осмисляне – сюжетът:
Българин на средна възраст се събужда в непознат град (Барселона) и установява, че външността му е драстично променена и няма представа как е попаднал в Испания. Първата част „Изплъзващият се град“ следва неговия сблъсък с непознатата реалност и опитите му да си я обясни. Във втората част „Стратегията на охлюва“ ретроспективно сме върнати назад във времето преди въпросната случка в Барселона, където главният герой, назоваващ се Панди, вербално ни рисува себе си, не особено радостния си живот и размишленията си върху него в първо лице. Още в тази част на романа бях впечатлена от психологизма и усета към предаването в детайли на социалната фобия, развита от героя му, които авторът демонстрира, а също и от чувството за хумор, ирония и сатира. Нежеланието на Панди да бъде част от консуматорското общество ескалира до степен надхвърляща отвращение и предизвикваща особен тип невроза, с която протагонистът осъзнава, че вече не може да се справя сам. Парадоксално е как в ерата на комуникациите (в множествено число)липсва истинското общуване между хората, няма го живия контакт помежду им и това поражда все по-голяма социална изолация. Писането е една от формите на тази отчужденост и капсулиране в собствен свят: „Щом не можех да стигна до света, за който мечтаех, щом той най-вероятно вече не съществуваше, щях да си го направя сам – с въображение и с думи. Така прописах.“ (211) Светът на въображението обаче вече дори не е мимикрия на реалното битие – той е напълно измислен и самият герой го определя като симулакрум в смисъла на Жан Бодрияр: копие без оригинал. Достатъчно подробно обяснено за всички, които не са чели Бодрияр, но четат „Последната територия“ – симулакрум са нереалните светове, които не са копия на нищо съществуващо в делничното битие, а са създадени като измислица сами за себе си. Като пример за такъв свят Бодрияр беше дал Дисниленд, а също и територията, в която романът основно се случва в последствие – сънищата. В света на сънуването Панди би трябвало да намери решение на проблемите си в реалността, поне според психоаналитика си, който решава да му приложи новото експериментално лечение, наречено сънотерапия. Моментът, в който героят се решава да се подложи на тази терапия е ключов в романа и в живота му. Същото важи за последвалата му среща с Елена и Маноло.
Третата част на романа, озаглавена „Бел Епок“, донякъде изяснява връзката между тримата герои и представя един различен поглед към мисленето за психоанализата, сънищата и човешкото въображение като творец не само на свобода, но и на ограничения. От една страна историята на Маноло е силно ангажираща читателското внимание не само поради необичайната му биография и физика, но и с откритията, които той прави. Тук се усещат нотки на фентъзи не само поради наличието на паралелна (не)реалност, в която героят живее (наречена Бел Епок – идеалният свят на сънищата), но и поради възможността да се движи във времето и пространството и да общува с отдавна умрели хора (като самия Юнг), докато е в нея. Интерпретацията на разнообразните и причудливи сънища, случките и създанията, които се срещат в тях, вероятно ще бъде интересно изживяване за изкушените от психоанализата и познавачите на Юнг и неговите архетипи. За мен обаче ролята на точно тези епизоди беше най-неясна (това разбира се си е мой пропуск, защото винаги съм предпочитала Лакан и Фуко пред Юнг, колкото и да не ги разбирам и тримата).
Финалната част „Ерата на симулакрума“ свързва всичко прочетено в предходните 600 страници по непредвидим начин и изяснява не само връзките между героите, но по мое мнение и потенциалната им връзка с всички хора, опитващи се да избягат от реалността в някакъв симулакрум, който дори не е тяхно творение. Антиутопичното звучене усилва усещането за прозрение и преосмисляне на битието, което е закодирано в целия роман. За мен именно финалът е най-силната му част, въпреки че като цяло съм впечатлена от трудоемките проучвания, които несъмнено се предхождали написването му.
Разбира се, сюжетът е само основата, върху която са изградени призивите към съсредоточаване върху по-сериозни въпроси: Кога и как сме изгубили способността да живеем и сме се превърнали в консуматори – роби на търговския център? Възможно ли е да се откъснем от угнетяващата съзнанието ни мания за притежание и да бъдем щастливи по друг начин? Способни ли сме да преодолеем иронията на ерата на симулакрума, в която можем да общуваме с хора на хиляди километри разстояние, но не и с тези, седящи до нас?И разбира се, възможно ли е да станем господари на живота си, както сме призовавани в епилога?
Актуалното звучене на тези въпроси прави романа универсален. Но достойнствата на творбата тепърва ще бъдат оценявани. Стилът също не е за подценяване, защото именно той показва колко добър е един разказвач. Когато реалността е потискаща и уморителна, сънят е последната територия, в която можем да се откъснем от нея. Но ако се лишим за малко от него и почетем „Последната територия“, можем да достигнем и до други заключения.