Христо Стоичков - "Историята" на един успял българин

Ако можех да разкажа за тази книга на човека, който чакаше, но не можа да дочака излизането й, щях да му кажа следното:

Христо Стоичков е вероятно първото име на български футболист, което съм научила, а Световното първенство от 1994 г. В САЩ със сигурност е оставило у мен изключително ярък спомен, въпреки че тогава бях едва на 8 години. Емоциите от онзи летен футболен месец с мачове посред нощ, гледани от цели семейства, без значение дали е работен ден, за съжаление ще си останат привилегия за малцина, защото няма големи изгледи скоро да се повторят. Един от въпросите, на които Стоичков се опитва да даде, макар и косвен отговор, в "Историята" (ИК "Софтпрес", 2018, съавтор Владимир Памуков)си е защо става така: "проклетията и неизкоренимата българска завист", некадърността на управниците, или просто корупция на всички нива. Модерният ляв обаче не задълбава в политически анализи, напротив, както заглавието и дружелюбната фотография в близък план от корицата на книгата подсказват - това е неговата лична история, която той с удоволствие (понякога с гняв, понякога със сълзи, но в повечето случаи с добродушно чувство за хумор) ни разказва.

"Историята" е разделена на осем глави, което със сигурност не е случайно, защото още в началото Стоичков обяснява, че винаги е имал осмицата за сакрално число, което го следва, и с което е обвързан. Освен това е символ на безкрайността, към която най-успешният български футболист се е устремил. Разказва ни как е ритал по улиците на комунистическа България, както и за проблемите, които е имал заради буйния си нрав, а според него и заради много други фактори. Не се впуска в анализи на политическата ситуация, но за запознатите с нея наши сънародници е ясно за какво става въпрос. За щастие трансферът му в Барселона се случва почти едновременно с настъпването на "демокрацията" у нас и това му отваря път към успеха, какъвто можеше и да няма, ако се беше родил 10-15 години по-рано. Както самият той казва обаче, във футбола няма ако. Или действаш, или гледаш.
От всяка страница извира емоция и ако съществува човек, който да не е чувал за Стоичков (какъвто едва ли има, но все пак) и прочете тази книга, със сигурност ще разбере, че Камата е човек на крайните емоции - "силно люби и мрази", но не може да остане безразличен, колкото и да се опитва в някои моменти да твърди, че е забравил или загърбил някои житейски драми и неразбории. В "Историята" четем за приятелствата му през годините, за отношенията му с останалите играчи от звездния български национален отбор, както и за синовната му признателност към Кройф (самият Кройф пише за него в автобиографията си "Моят начин, изд."Сиела",2017: :"Трябваше ми човек като Христо не само заради футболните му качества, но и заради характера му. Той беше боец, инат в добрия смисъл на думата. Той можеше да разтърси отбор, в който нямаше кой знае колко силни характери, не само в съблекалнята, но и на терена") и войната му с Ван Гаал (има един изключително забавен епизод с холандеца, когато на тренировка Стоичков се опитва да го уцели по "голямата тимберица", но топката се отплесва от главата му и влиза в мрежата, а реакцията на холандеца е радостна, което окончателно потвърждава присъдата на Стоичков за него, че го е „хапал щъркелът”), а маниерът на разказване е пленителен.

Не са спестени и не особено приятните моменти като забраната над младежа Христо да играе футбол в България от 1985г и "Настъпването на века", когато е изгонен с червен картон от мач на Барса заради настъпване на съдията, последвалите неуспехи на националния отбор също не са подминати в спомените. И все пак, това е субективна история, няма как в подобен тип книга авторът поне да не опита да оправдае някои свои грешки. За други обаче ясно казва: " Има грешки, които не искам да поправям." Като успял човек Стоичков е свикнал да бъде съден от познати и непознати, но той самият също никога не се е славел с умение да премълчава недоволството и обидите. Всъщност тези безцеремонни изказвания са част от характера и образа на Камата. Той говори с огромно уважение и за Димитър Пенев, на когото признава заслугата за успеха на българския тим през 1994, въпреки че както у нас, така и в чужбина някак си винаги е витаела мълвата, че тогавашната звезда на Барса всъщност стои зад този успех не само като нападател... Говори с обич и уважение за съпругата си Марияна и набляга на ролята, която ранното създаване на семейство е имало за израстването му, за измислиците и скандалите около него, както и за огромната си непримиримост (не казвам омраза, защото той умишлено не употребява тази дума) към "кръвния" враг - отбора на "Левски" София.

Като цяло "Историята" е интересна и изключително добре написана и направена книга (само да не бяха грозните лога на спонсорите, щеше направо перфектно книжно тяло да е). Владимир Памуков се е справил отлично - чела съм биографиите на някои световно известни футболисти като Ибрахимович, Пирло и неповторимия Кройф и смея да твърдя, че тази на Камата по нищо не отстъпва на тях. Единствено не знам как ще се превеждат стотиците фразеологизми, поговорки и лафчета, с които "Историята" е изпълнена (само няколко примера: "ако баба ми беше мъжка", "расото не те прави монах", "обещанието не е като завещанието", "кой кум , кой сват, кой на булката брат", и т.н), когато издадат тази биография на чужди езици, но за това има кой да мисли.
Книгата на Стоичков трябва да бъде прочетена от всеки футболен фен, да не кажа от всеки българин. С нея няма да прозрете нечувани философски истини, но ще се забавлявате много и ще си припомните както славните години на българския футбол, така и времето, в което българин беше звезда на Барселона и носител на Златната топка. Всички имаме нужда да си спомняме по-често това време и поне като фенове да помогнем с подкрепа за националния отбор, вместо да го оплакваме приживе, както постоянно правим. А по отношение на вярата в предстоящи по-добри дни Стоичков сякаш е голям оптимист. Такъв е мирогледът на успешните хора.

"Когато капят кестените" - българска хроника на тъгата

„Когато капят кестените” ("Сиела", 2018) на Стефан Коспартов е роман с поетично заглавие, навяващо усещането за несекващата есенна тъга от безвремието на софийските улици (а понякога и на парижките). Посвещението на третата страница, гласящо „Идвам, татко!” задава един от основните мотиви на романа – връзката между баща и син в един разпадащ се свят със силно проблематични морални устои, а трите изречения, служещи като епиграф в началото на първа глава недвусмислено представят романа: „Това е разказ за тъгата на Пътника. Този, който си тръгна в края на лятото. Когато капят кестените”. Ако след прочетеното дотук все пак читателят реши да се впусне в света на тази обемиста творба, трябва да знае, че потапяйки се в нея може и да се удави в океана от тъга, който ще го залее. Има сцена, вероятно една от най-трудните за четене в този изпълнен с мъка роман, когато главният герой взима трупа на убития си син в ръце, за да го пренесе у дома, но преди това плаче три дни и три нощи, докато кметът не идва да го помоли да спре, защото ще причини наводнение. Дали ще дефинираме този епизод като магически, или като комунистически реализъм е без значение, важното е, че поне за мен той най-точно изобразява безкрайните реки от тъга, извиращи от човешките души, за да се влеят в споменатия океан.

Романът формално и тематично е разделен на три части с две интермедии, но аз го виждам като неделима сплав от три поджанра: семейна сага, история на комунизма и пародиен роман на абсурда (откъдето са препратките към т.нар. магически реализъм). Многообразието от герои в двете основни сюжетни линии може да бъде объркващо на пръв поглед, но в последствие всеки си идва на мястото и заиграва ролята си като във филм. Първата сюжетна линия започва през 1946 г, когато младият доктор по право от Сорбоната Димо Костурков решава да се завърне в София заедно със своя съмишленик Минко Илиев (читателят вероятно ще се досети, че прототип на този образ е Илия Минков, както и по-късно във втората сюжетна линия се появява Лука Андреев, респ. Андрей Луканов), за да „оправят” следвоенна България, без да подозират, че там комунистите вече са издали присъди на интелектуалци като тях. Този разказ проследява живота на Димо, който прекарва 12 години из трудови лагери, а после още 10 той и семейството му са прогонени от София и постоянно са подлагани на всякакъв тормоз и унижения. Сценарий, познат на мнозина, травмата от който не може да бъде заличена дори няколко поколения по-късно.
Втората сюжетна линия започва през 1989 г, малко преди „демокрацията”, през ранната есен (когато капят кестените), когато малкият син на Димо – Никола Костурков, се връща към болезнените си спомени за смъртта на брат си и баща си, както и на двете си сериозни гаджета (тук наистина е прекалил Коспартов – как и двете му приятелки са умрели при крайно нелепи инциденти пред очите му – това си е жив садизъм към и без това достатъчно обременения персонаж на Никола...), от които търси утеха в пиянските нощи с приятелска компания студенти. Така сюжетната линия на бащата е за борбата със смъртта (не само физическата, но и духовната смърт, която комунизмът налага) в името на достойния живот, а тази на сина – борбата с живота в името на достойната смърт.
Като цяло смъртта и тъгата присъстват във всяка картина от този роман и ако Димо се опитва до един момент да вярва в светлото бъдеще, Никола осъзнава, че подобна вяра е поредната химера, а комунизмът е зараза, която е белязала всички, живели и докосвали се до него. Връзката с „Изкопът” и „Чевенгур” е осезаема не само по отношение на художествените внушения - странстване на героя в търсене на истината (неслучайно Димо е назоваван като Пътника, а Никола тръгва по стъпките му) и начин за преодоляване на гибелната съдба (търсене на Входа към друго измерение), както и моменти на угнетяваща безсъбитийност (трудовите лагери и лудницата в Курило), но и е директно назована от самия Никола, който мечтае да стане писател и има точно Платонов за свой кумир, мъчи се да му подражава и дори по едно време (в първата интермедия) физически влиза в романа му: ",(…) ти не си следващият Андрей Платонов, няма как да напишеш "Чевенгур", за това тъгата не стига, трябва и сила, а твоята сила къде изтече?". Подобно на Саша Дванов от „Чевенгур” Никола е сирак, който търси баща си, или поне истината за него. В процеса на това търсене обаче наративите на историята, географията и спомена се преплитат в интересна смесица, граничеща с творески хаос. Точно Платонов, Георги Марков и вероятно Габриел Гарсия Маркес най-силно отекват за мен в този роман, а не Виктор Пасков, както бях чела някъде. Темата за мъртвите приятели я има, но това е друга мръсна приказка – комунистическа България, която е още по-неподходяща за малки деца. И за читатели със слаби нерви.

Двама персонажи преживяват и двете сюжетни линии, защото са своеобразни антиподи – „добрият” Минко Илиев и злодеят Людмил Тасев. Постоянната борба между тях репрезентира противоборството между доброто и злото, които не могат да се победят, но и не се отказват от опитите до самия край. Прави ми впечатление, че „добрите” герои са доста набожни, често влизат в църкви и се молят, докато Тасев с типичен комунистически атеизъм заявява, че молитвата е спасение за слабите и безсилните да променят живота си. Положителните герои се надяват на някакво спасение отвъд настоящето, те вярват, че справедливост трябва да има и тази вяра е оправдана в самия финал на романа.
Не мога да не спомена фантастичните елементи, които придават особен колорит на творбата, особено образите на хлебарките – агенти на ДС, Кох и Тох, както и папагала Джордж на Магдалена. Сравнението на агентите с хлебарки е много точно попадение и прекрасна метафора за цялата шпионска мрежа на комунизма и всичките й машинации и злодеяния: "Държавна сигурност изглеждаше толкова надежден посредник между хлебарките и човечеството. Ред, сигурност и безопасно размножаване. Равенство в бедността - какво велико изобретение на марксизма!" (227)
Появяването на автора като епизодичен герой в романа също е много интересен момент – Никола случайно влиза в аперитив „Троян” на „Графа”, където „поетът Воймир Асенов и сценаристът Стефан Коспартов шумно спореха”. Самият Никола също е автор и герой на романа си, озаглавен „Когато капят кестените”, който той иска да посвети на баща си и вижда като дело на своя живот.
Обикновено не пиша толкова дълги размисли върху току-що прочетена книга, но в случая с този роман има толкова много, което може да се напише, че никога не е достатъчно. Първите 350 страници ми бяха изключително интересни както с персонажите, така и със сюжета, в последствие фантастичните елементи и философските размисли сякаш ми дойдоха в повече, но накрая творбата по-скоро се нареди сред онези книги, които бих препрочела. Разбира се, има някои дребни диахронизми, срещани в историческите романи (например, на 459 стр. съдържателят на стрелбището казва, че е записал Дженифър Лопес, която през 1990 още е неизвестна танцьорка в Бронкс, за която никой не е чувал, а малко по-късно Никола обяснява, че е без лична карта, при положение че по това време хората са още с паспорти), но това са „бели кахъри”. Нищо не казах за женските образи, защото не знам дали си струва да ги коментирам – класическата схема „светица и грешница” и тук е валидна, може би с някои нюанси на лудост, маниакална депресия и суицидност, но няма женски образ, който може да се сравни с Димо, нито пък с Никола. Схематични са ми и това е.
„Когато капят кестените” е роман, който може както да привлече, така и да отблъсне читателите, но не ми се вярва да остави някой, осмелил се да го прочете докрай, безразличен и това го прави достайна тема на дискусия и още прочити.