Когато си мислех, че разбирам постмодерността

В съвременната епоха на все по-нови технологически достижения и влиянието, което те оказват върху живота ни, ние като че ли не отделяме достатъчно внимание на факта, че променяме моделите си на общуване. Комуникацията отдавна вече не се свежда до тесните, почти интимни, предели на личния разговор – тя се прехвърля на ново, глобално ниво, където можеш едновременно да даваш и получаваш информация от всяка точка на света. Езикът се променя с изключителна скорост – може би дори по-бързо от самата техника, или пък в синхрон с нея.  Връзката означаващо-означаемо, толкова често проблематизирана и поставяна в центъра на редица философски и лингвистични дебати, също бива проблематизирана и разколебавана. Кое насища думата със смисъл – интенцията на адресанта, или познанието на адресата? И колко различни смисли може да има един-единствен речеви акт? Или един клик, ако си позволя да направя макар и не дотам релевантен паралел между реалното и виртуалното общуване.  Интернет отдавна се асоциира с жизнено необходим конструктивен елемент в живота на всеки човек, искащ да бъде част от общността. А обществото, т.нар. социум, отдавна не е дума в единствено число. Днес съществуват общности, по-голямата част от които дори са виртуални. Те сплотяват индивиди с общи интереси, давайки им възможност едновременно да срещнат съмишленици, да чуят и разберат различните погледи върху засегнатия от тях проблем, и същевременно да заявят себе си по начин, предпочетен от тях самите. Парадоксалното при този нов вид  модерно общуване е случването му във физическа изолация. Този процес поразително напомня създаването на литература – фикция, художествена измислица, която има за цел да стигне до читателя и да общува с него, но създаването й, както впрочем и възприеманено й, се случва в самота, в срещата с книгата, или в нашия случай – с монитора. Но това е само един от безкрайните парадокси на постмодерната ситуация.

В едноименната си книга френският философ Жан Франсоа Лиотар хвърля нова светлина по отношение мисленето на съвременното общество като съставено от индивидуални атоми[1], или търпящо значителна промяна по отношение функционирането на хората в него. Отношенията между тези хора, начинът им на общуване представлява интерес за изследователя, защото не се подчинява на прокламираните и легитимирани в минали епохи правила, а съгражда нещо различно, което на пръв поглед изглежда дори хаотично и необосновано.  Ако модернизмът е времето на големите наративи, то постмодернизмът е времето на тяхната смърт. Ако модернистичното общество живее с идеалите за своите високи герои, то в постмодерното те вече са видени от друг ъгъл – като хора с човешки слабости. Патосът на величественото е заместен от сарказма на парадоксите, отразяващ липсата на разбиране, разпадането на високите цели и замяната им с нови, по-постижими. Според Лиотар в модерното общество господства начин на мислене, конструиран и легитимиран преди всичко от институциите, социалните и политическите практики, както и етническите и социални норми. Мислено по този начин, обществото трябва да се стреми към развитие в бъдещето и точно това не му позволява на практика да достигне първоначалната си цел. Постмодернизмът идва, не за да унищожи, а за да промени, пренагласи и доразвие започнатото от това модерно общество в нещо по-гъвкаво, по-либерално и по- креативно. Той ни кара също така да се запитаме и каква е валидността на институциите, легитимиращи социалните връзки между хората сега в сравнение с преди. Постмодерността е време на промяна във всички сфери, време, в което доминират новите технологии, чрез които преходът от думи към действие може да се улесни,а понякога и затрудни в зависимост от заложената интенция. Това е време на парадоски, на ирония, на недоволство и пренагласа, но също така и на ново отношение, солидарност и обществена свързаност. Логоцентризмът е оставен в миналото като недостатъчно продуктивен и приложим към нуждите на времето и обществото.

Жаждата за знание, стремежът към постигане на необозримо, почти нирванно познание, така характерна за миналите епохи, в наши дни изглежда по-скоро нелепа, защото наличието на информационното море Интернет я прави ненужна. Ако в миналото познанието е било считано за последователност от причинно-следствени връзки, то днес тази последователност е разкъсана, често пъти дори разбъркана. Лиотар подчертава, че наличието на новите технологии не означава задължително нарастване на познанието, а дори напротив – може да има обратен ефект, като например обедняващ речник, неграмотност, склонност към повлияване от медии, форуми, блогове и т.н. Доминиращи за новия тип знание стават езиковите игри, които създават усещане за разпадане на самия социален субект – социалните връзки стават по-скоро езикови. Те не са представени като една нишка, а като цяла тъкан, обединяваща различни езикови игри с различни правила. Езиковата игра очертава нови полета на търсенето: прекъсваемост, неочаквани форми, акценти върху разногласието на диалога. А легитимацията може да дойде единствено от езиковата практика и комуникативното взаимодействие.

 Още един парадокс е фактът, че на фона на все по-изтънелите връзки с историята постмодерната култура всъщност се оказва глобализираща – тя разколебава местния индивидуален опит и до голяма степен става зависима от стереотипите и колективното мислене. Ако национализмът някога е бил считан за ценност, днес по-скоро е ограничаващ и поради това избягван, ако семейството е било основната структурна клетка на обществото, то днес се възприема с доста по-малка тежест.

Зигмунд Бауман[2] констатира, че постмодерността е модерност без илюзии. По тази логика, ако погледнем обратното на казаното, излиза, че модерността е постмодерност, която отказва да приеме собствената си истина. На илюзията, сведена до вярването, че объркаността на човешкия свят е временно и поправимо състояние, което рано или късно ще бъде заместено от подреденото и систематично управление на разума, постмодернизмът противотоставя истината, че объркаността ще остане, независимо какво знаем или правим. В този контекст, онова, което постмодерният ум осъзнава, е, че има проблеми в човешкия и социален живот, за които няма добри решения, че има изкривени траектории, които не могат да бъдат изправени, двусмислици, които са нещо повече от лингвистични безсмислици, които трябва да бъдат отстранени, съмнения, които не могат да бъдат отменени, морални агонии, които не могат да бъдат облекчени, нито излекувани. Постмодернизмът не очаква да открие цялостната и всеобхватна формула на живота без гореизброените нередности, и е силно скептичен към всеки, който твърди обратното. Именно това го прави по-толерантен към правото на различие, към другостта, и същевременно критичен по отношение на метафизиката, защото за него тя изразява желанието на западната мисъл светът да бъде затворен в някаква илюзорна, но абсолютна система. От тук произтича акцентът върху иронията и играта – постмодернизмът не отрича вече казаното, а иронично го преосмисля. Той е скептичен по отношение на авторитета и всякакви културни и социално-философски норми и открито се обявява за преоценка на ценностите. Тя е необходима с оглед окуражавенето на културните различия и разбирането на другостта като реалност, невписваща се в собствените ни закостенели представи.  Онази другост, която според Люс Иригаре „робски се подчинява на нашите очаквания, но само в собственото ни невежество”.

Именно различието е един от фундаменталните концепти на постмодернистичните теоретични проекции. То стои в основата на идеята за разнообразното постмодерно общество, в което наблюдаваме различни типове обществена свързаност. Апелът към солидарност, толерантност и отвореност към другия е основен мотив както в изкуството на постмодернизма, така и по отношение на нравствено-философската му осмисленост. Още в първата част на „Постмодерни поуки”, озаглавена „Мари в Япония”, Лиотар повдига въпроса са връзката между другостта, културния обмен и световната икономика. Иронично е как маргиналното – темата за различния, за отхвърления и неразбрания – се превръща в най-актуалната тенденция и тема на разговор – „Различие, другост, мултикултурализъм. Това е тяхното „дада”[3]. Всички си говорят за другостта, с което изместват акцента от самата нея върху своите проекции за същността й. Нагледно е приложен пример за нарушаване връзката между означаващо и означаемо, с което пък от своя страна отново е поставен въпросът за логоцентризма.

Дали обаче ще се обявим за или против него не зависи единствено от това дали симпатизираме на модерността, или на постмодерността, а по-скоро от това доколко можем да анализираме как двете епохи го виждат и осмислят. Според Лиотар постмодерната наука създава теория за своята собствена еволюция, която е прекъсваема, катастрофична, парадоксална.

---

[1] Лиотар

[2] „Постмодерната етика”

[3] Постмодерни поуки, стр.13

Wherе Their Fire is not Quenched - или къде е границата между огъня на страстта и огъня на вечните мъки

Когато в рамките на теоретичен курс ми се наложи да представя накратко концепцията на Зигмунд Фройд за the uncanny, дни наред си блъсках главата върху възможните български преводи на термина, без да намеря подходящия, който да ме задоволява.  Тази абсолютна филологическа безпомощност всъщност е иронична на фона на основния мотив в разказа, за който смятам да пиша, а именно: нерешителното примиренчество на една безволева жена, довело я до абсолютна духовна разруха.

        Името на разказа е Where Their Fire is not Quenched („ Където техният огън не е угаснал“). Интересно заглавие, само на пръв поглед насочващо към двусмислено тълкуване. За запознатите с Библията, това е цитат от евангелието на Марко, който описва ада. За любителите на страстни любовни истории, това е мястото, в което огънят все още гори, дори изпепелява. Но дали ще изпиташ желание или страх, зависи от това доколко ще се осмелиш да навлезеш в историята. Разказът е част от сборника Uncanny Stories на британската писателка Мей Сенклер. За съжаление тя е сред многото стойностни творци от граничната епоха на късното Викторианство и ранния модернизъм, които не са превеждани на български, въпреки че творбите й определено заслужават да се прочечтат не по-малко от тези на Е.Т.А. Хофман, Херни Джеймс или Вирджиния Улф.

Ако Фройд представя the uncanny като необичайно странно и същевременно познато, но пораждащо отвращение, отклонение от нормата, из-родно, чудато, ненормално, неприпознато, то Сенклер определено е повлияна от неговото виждане в интерпретацията на привидно тривиалната тема за любовните трепети на една жена. Казвам привидно, защото авторката се захваща с въпросите на сърцето, за да разгърне цялостната си визия за потисканото и несъзнатото, които често пъти определят както миналото, така и бъдещето, свързващи се в неразривен континуум. Героинята Хариът Лий е седемнадесет годишна, когато под натиска на баща си отказва предложението за брак от мъжа на своя живот Джордж Уорнинг. Разбира се, в духа на ироничния сарказъм, с който е изпълнен целият разказ, морякът Джордж умира в буря (докато в душата на любимата му бушува буря от страсти – все не мога да не коментирам романтическата ироня), а младата девойка е поставена в нелицеприятната ситуация да се разкайва за всеки пропилян миг и грешно решение. Но това е едва началото.

Забележителното дотук е силно сгъстената темпоралност, която до края на разказа взима застрашителни размери. Споменатите драматични събития заемат не повече от половин страничка. След което, от едно отсечено изречение ни става ясно, че са отминали пет години. Просто така. Без излишно словонаслагване. Като в реалния живот. Мигваш. Пет години отминаха. Точка.

Хариът не е умряла от любовна мъка,  вместо това се е отдала на интелектуално извисяващи я занимания: чете поезия с приятеля си Стивън Филпотс, който в нейната представа е идеалната й духовна половина. Тя дори си представя, че би могла да се омъжи за него, въпреки отсъствието на физическото привличане, което е имала към Джордж. Младата жена е емоционално обвързана със Стивън, затова новината, че той ще се жени за друга връхлита изненадващо и оставя читателя поразен от неочаквания развой на събитията. И от последващата още по-шокиращо сгъстената темпоралност на новите десет години, които отминават с едно изречение. Време, пропиляно от Хариет в каквото читателят реши да интерпретира. Години, обезличени от липсата на събитийна наситеност. Битие, което никога не предлага даром възможности за промяна.

С третия мъж в живота на Хариът времето не само че се забавя, но успява да достигне и немислимото измерение на вечността. Защото Оскар Уейд е грешният избор, с който започва чувството за uncanny. След младостта и красотата на Джордж и духовността на Стивън, Оскар привлича Хариът единствено с това, че буди съжалението й, а по този начин и някакво подсъзнателно сексуално желание (фройдистки мотив, разработен от Сенклер като несъзнат стремеж на жената да се грижи за нещо жалко и пропаднало, в случая – женен мъж, който привидно много страда от семейната си обремененост):

She hadn’t chosen Oscar, she hadn’t really wanted him; but now when he had forced himself on her she couldn’t afford to let him go.

„Тя не беше избрала Оскар, тя всъщност не го искаше, но сега, след като той й се беше натрапил,  не можеше да си позволи да го остави да си тръгне.“ Тук Сенклер умело пародира тона на женските романи от 19. век, в които най-великата мисия на всяка жена е да си намери съпруг. Но същевременно с това акцентира и върху безволието на Хариът и превръщането й в пасивно, бездуховно и дори анти-социално същество, което едва в края на своята младост осъзнава пропиления си живот и вместо да предприеме кардинална промяна, решава да проектира нереализираните си емоционални потребности върху механични сексуални отношения с първия обърнал й внимание мъж. Предварителната обреченост на тези взаимоотношения е откроена чрез убедеността на самата Хариът, че Оскар е неподходящ за нея. Тази несъвместимост обаче не е в авантюристично-романтичния донжуановски смисъл, а в чисто прагматичен, дори сексуален аспект. Тя продължава да бъде с него, въпреки че нетърпимостта й към този мъж (който на всичкото отгоре е семеен) постепенно се превръща в отвращение и ненавист. Иронично и напълно безсмислено самонаказание, особено като вземем предвид факта, че самият Оскар също се отегчава от тези взаимоотношения, но прекалено дълго време не се решава да ги прекрати. Така започва тяхната вечност на истинска досада, която се разлива многословно и бездействено, за да проникне в целия разказ накрая. Schnebbler’s Restaurant се превръща в мястото-символ на техните безсмислени срещи и преситени вечери. Отношението на Оскар към храната, с която се тъпче, без да изпитва потребност от нея, кореспондира с отношението му към Хариът, която му служи единствено за мехнично задоволяване на половия нагон. Той отказва да разговаря с нея под предлог, че нямат време да губят “безценните“ си моменти в приказки. Акцентирането върху секса като акт на единствен вид взаимоотношение между тях е и коментарът му, че един мъж на практика няма за какво да говори с жени: те не са му равни интелектуално. Връхна точка в сексуалните им отношения е пътуването до Париж, което също като връзката им е скрито и между другото. Там авторката саркастично отбелязва, че три дни те са били влюбени един в друг, но към края на втората седмица вече не се се понасяли: заявление за бездуховността на техните отношения и начало на мрежата от лъжи и потиснати емоции, в която двамата се оплитат.

         Всъщност именно това тяхно решение да продължат да се срещат и след кошмарното си парижко изживяване се оказва най-тежкият грях, за който по-късно ще бъдат осъдени да плащат в отвъдното.Въпреки че след още известно време двамата любовници прекратяват срещите си и Оскар умира, Хариът продължава да живее със спомена за ужасното чувство от тези отношения, което я отчуждава от представата й за самата себе си. Тя е дотолкова обезличена, че дори не се опитва по някакъв начин да се пребори с усещането за пасивно отвращение от този спомен, а го потиска дълбоко в несъзнатото, където след като минават още двадесет години, тя счита, че го е погребала.

         Дори в момента на своята смърт, когато се изповядва пред последния мъж, на когото през изминалите години е била помощница – преподобния Клемент Фармър -, Хариът не признава истинската същност на греха си и не се решава да се завърне към него дори за последно опрощение. Оттук произтича и присъдата й да се завръща към него отново и отново. След като героинята умира, тя наблюдава отстрани тялото си и цялата церемония по погребението си. Точно това усещане, което изпитва при вида на трупа си, е определено от Фройд като uncanny – отчуждено и същевременно познато, отвращаващо и свойствено. Но вместо да продължи натам, накъдето отиват душите след смъртта, Хариът се връща в Париж и хотел Сен Пиер, където я чака Оскар. Двамата са осъдени на вечност в този хотел, където против волята си извършват сексуалните си актове отново и отново, където вечерят заедно, без да си говорят, и където дори мислите и спомените им са подчинени единствено на този момент. Това е мястото, където техният огън не е угаснал и ще продължи да ги изгаря във вечността, причинявайки им най-страшни мъки. Наказанието за липсата на смелост да намерят истинска любов в живота си, е да бъдат заедно и в смъртта. 

         Този разказ на Мей Сенклер е специален за мен не само поради отличното си кореспондиране с представата на Фройд за uncanny. Когато преди много години го открих случайно в забравена от обществото антикварна книжарница, помислих, че всички трябва да го прочетат и да се вслушат в поне едно от скритите му послания. Времето лети, а човек е прекалено смъртен, за да може да си позволи да го прекарва в досадни и тягостни взаимоотношения. Това важи в пълна степен и при съвременното общество, въпреки че Сенклер го е писала преди близо век. Защото най-непростимото насилие е онова, което сами налагаме над себе си.

За новото старо начало

Завръщам се към поизоставената си страст - литературното блогване. Всъщност, може би то се завръща към мен със своеобразната шизоидна множественост на литературните гласове, които отекват в хаотичното пространство. Това е моята интерпретация на тях и тяхната на мен. Съвсем неангажиращо присъствие във виртуалното пространство и литературна психотерапия. Защото четенето е свързано с писането и няма как иначе. Защото читателят живее много животи, които има нужда да обсъди. Защото личната драма често е съпроводена от литературна.
Пеперудата винаги е била интересен символ за мен. Със своята нежност и ефирност тя често бива интерпретирана като стремеж към свобода, граничеща с нехайство. Мъжете виждат в нея женска склонност към промискуитет, по-силен дори от този на кукувицата. И както винаги пропускат най-същественото (затова, да ме прощават, но интерпретаторските им умения тотално се размиват и обезличават, опрат ли нещата до женско писане). Пеперудата не се ражда - тя се случва след чудовищна метаморфоза: трябва да оцелееш правото си да бъдеш пеперуда, да го изстрадаш и да си платиш с лихвите. И ако продължа с неизменните физически асоциации, да бъдеш постоянно нащрек за момченца, които се опиват да ти скъсат крилцата, мрежи, които се стремят да спрат полета ти и лепидоптеристи, оправдаващи жестокостта си с любовта към науката. Незавидна е съдбата на пеперудата. За мен тя е женският вариант на Сизиф, колкото и скандално да звучи. Особено във варианта на Блага Димитрова от едноименното стихотворение, което съм взела за име на своя блог.
У всяка жена живее пеперуда. Но малко са тези, които веднъж претърпели метаморфозата намират сили да се отскубнат от карфицата, която ги държи закачени за стереотипа. Животът е по-лесен, ако оправдаваш очакванията и не се опитваш да летиш, когато ти е забранено. Но когато се осмелиш да го направиш, дори с разкъсани крила и забита навърте карфица, достигаш до епифания от нов тип - прозрение, сравнимо едва ли не само с исихасткия стремеж към светлината. Но женско. И поради това по-сенсуално и разтърсващо. След него болката остава на заден план и подобно на споменатия митичен персонаж, успяваме да постигнем удовлетвореност от физическото си самоунищожаване чрез самото усилие.

Пеперуда на карфица
Блага Димитрова

Не познава истинската самота
онзи, който не познава близостта.
Пътят към голямата самотност
преминава през голямата любов.
Единица мярка за неизмеримия,
необятен хоризонт на самотата
е обятието, от което се изтръгваш.
Представи си колко пъти се нанася
този тесен обръч на прегръдката
в обръча космически на самотата…
Ти си точно в центъра му вбита
като пеперуда на карфица.
Изскубни се! Помъчи се да летиш
със карфицата, която те пронизва.
Безгранично е пространството пред теб.
Свободата има вкус солен на самота…