„Мемоарите на една лека жена“ - скандал или различен прочит на Просвещението

Съвсем спонтанно и необяснимо, или може би под формата на несъзната потребност за задоволяване на любопитството си, посрещнах Международния ден на жената с произведението на Джон Клилънд “Мемоарите на една лека жена“ (Deja Book, 2017). С нагласата, че просвещенски автор, останал (поне у нас) в сянката на Филдинг и Ричардсън, няма с какво чак толкова да ме впечатли, прелистих белите страници на красивото книжно тяло с твърди корици и разбрах, че една от причините то да се радва на широка популярност напоследък са илюстрациите на Пол Аврил (които са наистина прекрасни, но фактът, че мога да споделя тук само една от тях говори достатъчно красноречиво за актуалното звучене на основния проблем, свързан с книгата, а именно – цензурата и автоцензурата). Не бях чела този текст, въпрек че има свободен онлайн достъп до него и дори е част от проекта Гутенберг, но бях чула за последния скандал, свързан с книгата – лондонски университет я сваляше от програмата си заради потенциална обида, която романът може да нанесе на студентките (във второто десетилетие на двадесет и първия век). Е, Клилънд преди 270 години е знаел това, което днес знаят издателите му – скандалът продава, защото буди различни емоции, сред които любопитството е на първо място. Дотук с бягството ми от стереотипите за женския пол, без извинения.

Мъжките „залитания“ към фемнизма винаги са ми били подозрителни (понеже вероятно съм широко скроена и непредубедена колкото адресатите на този роман, да живее непреходността на неговата иронията, но пак да повторя, че не се извинявам за рецепциите си), затова и подходих предпазливо към произведението на Джон Клилънд. На първо място наративът се води в епистоларна форма от името на самата Фани Хил, но вече като зряла жена. Това до известна степен обяснява философските разсъждения и референции към Лок, Дидро, Волтер и др., но все пак езикът е крайно неправдоподобен за жена от 1740-те, която на всичкото отгоре е и необразована. За художествено произведение това не е важно, рзбира се, но просто го отбелязвам като изискване към произведенията на Просвещението за миметичност и комбиниране на фикционалното и документалното (както е в разказа на Филдинг в приложението). Явно е, че творбата е билдункс роман с нетипична героиня (пародия на Ричърдсъновата Памела и предвестничка на Беки от „Панаир на суетата“), която се бори с превратностите на живота, но без авторът на тези „приключения“ да спазва благоприлично мълчание по въпроса как една бедна жена може да се издигне в обществото. Акцентът определено е поставен върху еротиката, а типичната за младо момиче свенливост е използвана като средство за извличане на повече дивиденти от мъжкия пол. Фани Хил обаче е изключително интересна героиня, която успява не само да оцелее, но и да овладее мъжкия свят с помощта на единственото си оръжие – своята сексуалност. „Леката жена“ изведнъж започва да си тежи на мястото (друг път ще изразявам възмущението си от българския израз, който ме кара да формулирам това изречение). В този смисъл наистина открих някои феминистични нотки в повествованието на Клилънд (естествено от тях лъха средата на 18-ти век), с които успешно сатиризира една огромна част от Просвещенската литература, особено по отношение на прокламираната идея за добродетел и порок.

Порокът е част от съзряването и е важно да не бъде премълчаван. Невинните жени са лъгани изключително лесно и също толкова безпроблемно са примамвани в света на похотта, от който сякаш няма изход. Идеята за добродетелност е абсолютно погрешно разбирана и се основава най-вече на невежество и сляпо подчинение. Това са и двата стълба в основата на идеята за „добро“ семейство, за които жената е вързана в продължение на векове. Клилънд „отвързва“ своята Фани и я пуска на свобода, от която тя успява да се възползва, без да се опитва да стане мъж или да избяга от свойственото за собствения си пол поведение. Дори само подобно действие скандализира читателя от 18-ти век. А еротиката (и особено елементите на хомосексуалност, по отношение на която и самият автор е по-предпазлив) директно дискредитира Мемоарите и ги запраща в изгнание за около два века.
Произведението на Клилънд е интересно от литературноисторическа гледна точка. Със своите скандалност и провокативност, "Мемоарите на една лека жена" сякаш е изтласкана встрани от "голямата" литература на Просвещанието и етикетирана като "първият еротичен роман", който в продължение на две столетия е бил забранен. Разгръщайки го обаче, установяваме, че мястото на тази сравнително малка по обем книжка в голямата литературна история е неоспоримо. Паралелите с Хенри Филдинг (чиито разказ по действителен случай "Съпругът-жена" е поместен след текста на Мемоарите) само показват степента на социална и нравстена ангажираност, която това произведеие има към времето си. За да може да го интерпретираме пълноценно е необходимо да се вгледаме между редовете (колкото и разсейващи да са илюстрациите, допринасящи за имиджа на книгата като "скандално порочна") и да разчетем иронията в наставлението, сатирата в благоприличието и пародията в повтарянето на установени наративни техники.

"Играч първи, приготви се" - оазисът на виртуалното щастие

Литературата дълго време е възприемана като бягство от реалността в утопичния свят на фантазията. Дори бегъл поглед към историята на художественото слово през различните епохи потвърждава това твърдение: измислените светове излъчват непреодолима притегателност, затова някои философи и държавници (като Платон или забранилият рицарските романи крал Филип II) се опитват да ограничават достъпа на обикновените хора до нея. През 21-ви век обаче обсесията към литературни творби отдавна е заменена от маниакално вглъбяване в компютърните игри, което достига напълно ново измерение на бягство от реалността: създаването на виртуални светове.

В един такъв свят се развива действието на дистопичния роман от Ърнест Клайн „Играч първи, приготви се“ (INTENSE, 2015). Годината е 2040, човечестото е успяло съвсем да съсипе планетата, настъпила е енергийна криза, а милиони хора бягат от мизерния си живот в гетата (известни като „купчините“) във виртуалния свят ОАЗИС, където имат възможност да изпитат усещания, близки до тези на пълноценното живеене. Разбира се, всичко там е илюзия, но това е достатъчно за хиляди социални отшелници, които могат да контактуват с други хора единствено чрез аватарите си. Така още в началото на романа е поставен проблемът за отчуждението на индивида от социума до степен на невроза. С нализането в историята става ясно, че поддържането на висок рейтинг и завиден имидж в ОАЗИС често е за сметка на извънвиртуалния живот. Милиони хора изобщо не излизат от домовете си, а полицията разполага със специално оборудване за арестуване на длъжници, пристрастени към виртуалната реалност. Самоубийствата на геймъри са нещо съвсем обичайно, а пристрастените вече се категоризират и със специален термин: „Каза, че се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори – млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова.“
Ловът стои в основата на историята, разказана през очите на 18-годишния Уейд Уотс. Той обяснява на читателите, че създателят на ОАЗИС Джон Холидей е починал и е оставил богатството си скрито в играта, което мотивира много геймъри, наречени „ловци“ да се впуснат в търсенето му. Реалният живот на Уейд е изпълнен с трудности – той е сирак, отглеждан от недружелюбната си леля, който не умее да общува с околните и е потискан от външния си вид. Такива са и повечето геймъри, сърфиращи в ОАЗИС, където Уейд успява не просто да се „впише“, но и да стане изключително популярен с рицарското си потребителско име Парзивал. Холидей е написал книга с указания, превърнала се в Библия за всички негови почитатели, известна като „Алманахът на Анорак“, която Уейд знае наизуст. Тя, също както и романът, са изпълнени с препратки към видео игри, филми и продукти на попкултурата от 80-те и 90-те години на 20-ти век, които Холидей възражда в играта си.
В този роман е направено оразличаване между нърдове и гийкове, но и двата типа възприемани от обществото по-скоро като пренебрегвани чудаци, тук са получили почти привлекателен облик. Алманахът учи последователите на Холидей, че това да си затворен по цял ден вкъщи пред компютъра е „готино“, маструбацията е здравословна, а излизането навън е твърде надценявано. Уейд обаче е напът да разбере, че самият Холидей всъщност е бил един нещастен човек, скрил болката си зад своя аватар. На тази мисъл го навежда и фактът, че за да намери скритото от Холидей яйце, ловецът има нужда от поне двама приятели. В такъв случай възхвалата на интелигентното самотничество е само привидна, а истинските послания на романа са крити в борбата с предразсъдъците, потисничеството и ограниченията, която героите му водят. Парзивал, Аех, Арт3мида и Шото успяват да извървят дълъг път и да осъзнаят, че магията не се случва само във виртуалния свят, а и в духовния свят на човека.

„Играч първи, приготви се“ е роман за приятелството, приключенията, предизвикателствата и, разбира се, компютърните игри. Той е подходящ както за тийнейджъри, така и за двойно и тройно по-възрастни читатели, които ще си припомнят 80-те и 90-те години на 20-ти век с носталгично умиление. Фактът, че изчетох тази близо 500 -странична книжка наведнъж (по време на пътуване), без да съм изиграла една компютърна игра в живота си е достатъчен, за да я препоръчам като разтоварващо и зарибяващо четиво дори на себеподобните си (не знам какъв е терминът за такива като мен – вероятно нърдове в очите на геймърите?!?). В историята обаче има и препратки към рицарските романи, „Властелинът на пръстените“ и някои митологични персонажи, което говори за някаква приемственост между литература и компютърни игри. Още един дистопичен прочит на бъдещето, който е забавен за четене, така че - пригответе се да влезете в ОАЗИС.