„Е, всички продължаваме напред – каза Силви, - всеки по свой начин. Накрая отиваме на едно и също място. Не виждам какво значение има как сме стигнали дотам. На Урсула обаче й се струваше, че именно в начина, по който стигаме „там“ е смисълът, но беше безнадеждно да се спори с обзетата от песимизъм Силви“. (211)
Можеше, трябваше, щеше… Три глагола в условно наклонение, наситени с безкрайното съжаление на грешния избор. Често въображението ни рисува картини (предимно утопични, но все пак много желани) на различно развили се събития в следствие на променено наше действие. „Ако можех да върна времето, да получа втори шанс…“ – нима съществува човек, който не е мълвял тези думи като магическо заклинание, което може да промени връхлетялото го зло, болката от загубата, агонията на страданието…?
Романът на Кейт Аткинсън „Живот след живот“ (ИК „Колибри“, 2016) успява да вплете този естествен човешки копнеж в забележително литературно произведение. Още от умело подбраните епиграфи разбираме, че на героинята Урсула Тод ще й бъде позволено онова, за което повечето от нас мечтаят – да се връща назад в живота си и да го променя, докато постигне задоволство. Дали обаче то е постижимо само по себе си? Философските измерения на проблема са предмет на сериозна дискусия, затова и последствията от действията на Урсула не са ограничени само в рамките на собствената й житейска драма, а включват много по-мащабния наратив на най-чудовищната война в човешката история – Втората световна. Лесно е да се каже, че „Живот след живот“ влиза в руслото на романите, представящи глобалната трагедия чрез персоналната, за да бъде усетена по-лично. Подобно схематизиране обаче е далеч от дълбочината, в която потапя тази книга. Въпреки че авторката е американка, произведението носи заряда на традициите в британската литература и това ясно личи както от интертекстуалността и стила, така и от поставените проблеми.
В спокойствието на дома и любовта на близките тя всъщност се чувства и най-щастлива, вероятно защото именно детството носи надеждите и мечтите, които в последствие животът безпощадно разбива. Градът е представен като антипод на семейния уют в имението,а преместването на героинята в Лондон е свързано предимно с негативни емоции. От там идват всички проблеми във всичките й „прераждания“, най-вече сблъсъкът с войната, който е неизбежен. Игрите от детството остават в миналото, а реалността е чудовищна, но Урсула не се крие от нея, дори напротив. Тя е активен доброволен помагач на жертвите от продължителните бомбандировки над Лондон, които са обрисувани изключително натуралистично, без да бъдат спестявани покъртителни сцени на разпадащи се тела. Основен конфликт в живота на Урсула, в романа, а според мен и в епохата, е именно сблъсъкът между любовта и войната. Бащата на Урсула воюва в Първата световна война, но не разказва на децата си за нея. Вместо това просто ги съветва да бъдат страхливи, но живи, вместо да проявяват излишна смелост (съвет, който повечето от тях не спазват). Самата Урсула се изгражда като личност и „израства“ емоционално и морално по време на преражданията си. Ако първоначално е фокусирана върху собственото си оцеляване, в последствие започва да мисли все повече за своите близки и приятели, докато накрая е принудена да вземе кардинално решение да предотврати войната като убие Хитлер преди той да я е започнал. Това всъщност е и началото на романа. Един от вариантите за смисъла на Урсула. Възможен сценарий, опитван и от други хора с подобни надежди и легитимиран от фикционалността на художественото произведение. Дали е успешен? Не и в нашата действителност.
Романът на Кейт Аткинсън обаче определено е „успешен“ по отношение на виждането за „смисъла“, а именно за борбата любовта да надделее над смъртта, разрухата и омразата, които войната носи. А мисълта какво би станало, ако всички можехме да изживяваме живота си отново и отново, докато го направим идеален, винаги ще ни човърка. Както и горчивината на съжалението, че нямаме възможността да го направим.
