Биографичните сходства между автор и разказвач усилват чувството за автентичност и придават на разказа усещане за документалност. В средата на второто десетилетие от 21-ви век член на Кралската академия на Испания се натъква случайно в библиотеката на изключително рядка и ценна находка – френска енциклопедия в 28 тома („Енциклопедия, или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“) - епохален научен труд , издаден в епохата на Просвещението от Дидро и Д’Аламбер. Воден от любопитство и изследователски интерес, разказвачът си поставя за задача да изясни как това произведение е успяло да стигне от Франция до Испания в годините, в които е било официално забранено от Светата инквизиция. Така романът е разделен на две сюжетни линии: разказвачът-изследовател от 21-ви век, който върви по следите на Енциклопедията и колегите му, академици от същата Кралска испанска академия, които в края на XVIII в са получили сложната и отговорна задача да осигурят първо издание от произведението и да го транспортират в робуващата си на клерикални догми родина.
Сюжетът определено не е без значение за това произведение, имайки предвид труда, който разказвачът влага, за да потвърди и разкрие по-пълноценно различни детайли от приключенията, в които неговите герои – академиците от Просвещението, трябва да се впуснат. Той се допитва до различни реално съществуващи авторитети и цитира забележителна библиография, с която си е послужил. Често прекъсва разказа си, за да ни припомни за своето проучване и да ни извади от заблудата, че това е просто един приключенски роман, защото, както казва директорът на Академията, с когото той обсъжда идеята за своето произведение: „ – Би било добре, защото това е един благороден епизод от историята на нашата академия. Справедливо ще е да си спомним, че по време на мрак винаги е имало добри хора, които са се борили, за да донесат на сънародниците си светлина и прогрес… И че не са липсвали такива, които са се опитвали да попречат.“ (41)
Сюжетната линия от XVIII век обаче не спира да поддържа читателския интерес и прави това обемно произведение истински page turner. Значението на заглавието е изяснено още в началото – Академията избира „двамина добри мъже“, които да намерят и доставят Енциклопедията. Дали тези „добри мъже“ ще бъдат схематични образи от приключенски роман, или ще се представят като носители на прогреса, не е трудно да се отгатне. На пръв поглед те са външни противоположности: пълничкият библиотекар Ермохенес Молина, който е смирен католик и бездетен вдовец, отдаден изцяло на книгите, и високият и строен адмирал Педро Сарате-и-Кералт, вярващ в прогреса на науката стар ерген, който обаче не се предава на възрастта си. Дотук тази необикновена двойка много напомня на емблематичните за испанската литература Дон Кихот и Санчо Панса, което вероятно е и авторова интенция, тъй като философските идеи на Сервантес за свободата присъстват често в диалозите на героите. Двамата академици се проявяват като „добри мъже“ в смисъл на хора на честта. Пренебрегвайки личните си неудобства, те са готови да преодолеят всякакви перипетии в името на целта, защото знаят, че трябва да го направят. От друга страна, антагонистите, които също са необходими за създаването на напрегнато очакване в подобен тип повествование, определено са образи, заслужаващи внимание. Те не са истински зли, а по-скоро са ограничени от собствените си предразсъдъци и липса на талант, и отново са двама членове на Академията: посредственият журналист Мануел Игеруела и плагиатстващият философ Хусто Санчес Терон. Техен помагач в опитите да осуетят сдобиването с енциклопедията става наемникът Паскуал Рапосо, докато „добрите мъже“ са подпомагани от користолюбивия абат Брингас. Взаимоотношенията между тях в течение на разказа ни дават да разберем, че отворените към прогреса хора (нашите „добри мъже“)са способни да преодолеят различията в името на цел, в която вярват, докато онези със закостеняло и ограничено мислене не могат да надскочат злободневието. Докато дон Ермес и Адмирала се сприятеляват, антагонистите се мразят все повече, а помагачът им накрая дори се възхищава от онези, на които трябва да навреди.
Основен лайтмотив и в двете сюжетни линии е значението на книгите и просвещението като антипод на мрака. Унищожаването на книги е еквивалентно на унищожаването на хора с идеи, които биха могли да променят света към по-добро. В борбата между светлината и затъмнението победители са онези, които успяват едновременно да преодолеят закостенялостта на предразсъдъците, но и да запазят моралните си устои, т.е. да продължат да бъдат „добри мъже“ дори в един лош свят.
„Когато изпитаме изкушението да презрем прекалено силно себеподобните си, достатъчно е да погледнем една библиотека като тази, изпълнена с паметници, издигнати от величието на човека, за да се помирим с тях.“ (339)
За мен това е първа среща с автора Артуро Перес-Реверте, но определено съм впечатлена от езика, стила и неподправеното чувство за хумор, струящо от „Добри мъже“. Една на пръв поглед схематична история е използвана за маскировка на роман, съдържащ сериозни философски въпроси, актуални и днес. Успехът в рисковано начинание като това с което се захващат дон Ермес и Адмирала, зависи както от мотивацията, така и от силата на духа и непоколебимостта. Носителите на прогреса са белязани от тези качества, които не им позволяват да се примирят със статуквото. А що се отнася до онези, които пречат, за тях винаги ще се намери оправдание, както е казано и в романа: „И през осемнадесети век, и сега – продължи той след малко – никой не е склонен да приеме, че провалът му се дължи на липса на талант, а вместо това винаги вижда навсякъде несправедливост, конспирации и пренебрежение …“ (278)
