"Чамкория" - пътуване по неравностите на историческата памет

Разгръщайки романа „Чамкория“ (ИК "Жанет 45", 2017 г.) първо виждаме два епиграфа – цитат от евангелието на Матей, който ни учи как да разпознаваме фалшивите пророци и цитат от изобличителя на лъжепророци, журналистът и политик Димо Казасов, илюстриращ как животът продължава в природата, независимо какво се е случило. Преходността на битието е неоспорима, а следата, която се надяваме да оставим, всъщност се заличава по-бързо отколкото смятаме. Остава въпросът за смисъла. Какво всъщност представлява животът? Не е ли той едно пътешествие, в което първо дълго се изкачваш по стръмно нанагорнище, а после неусетно се спускаш надолу и потъваш? Възходи и падения, надежди и страхове, слънчев ден и мрачна нощ, в която заслепяващата светлина не може да бъде добър предвестник.

20-те години на ХХ век са един от мрачните периоди на българската история не само поради ширещото се беззаконие и постоянните политически преврати, но най-вече поради обезверяването, абсолютната безнадеждност, която настъпва тогава. Романът говори с гласа на обикновен човек от народа за несправедливостите на живота, борбата с тях и стремежа към оцеляване, който определено е част не само от българската народопсихология, но и от човешката природа. Славе Желязков е „шефьор“ и въпреки критиките си към българския народ, че всички „се имат“ за нещо повече от останалите, той самият се определя като рядък специалист в София. Повествованието се води от него в първо лице, ед. ч. по време на последния му курс с омнибуса по линията София- Самоков – Чамкория. Снимката на корицата, послужила като вдъхновение на автора, показва този автентичен омнибус (от сайта lostbulgaria) и пътниците, за които става дума по-късно. Романът, както и животът, е едно пътешествие, а разделянето му в два тома е на базата на изкачването и спускането по пътя. Както повествователят, така и повествователната рамка и техниките на разказване увличат читателя, който напълно се пренася в произведението и оставя Славе да го „повози“ между спомените и разсъжденията си за два часа и половина – колкото трае пътуването до Чамкория (дн. Боровец). За това време обаче успяваме да видим една непозната за нас България, да се завърнем в историята, да се разходим из София от 20-те години и да станем свидетели на атентата в „Св. Неделя“ („Св. Крал“), отприщил нечувана за времето вълна от насилие и своеволия от страна на властта.
В началото на романа Славе е щастлив, че вижда „неговия човек“ в омнибуса – мистичен персонаж с жълта чанта на име Алекси, по прякор Джина. Той е другият герой, на когото му е дадено да говори в произведението като неговият разказ е изписван в курсив. Този човек нахлува в живота на шофьора и го преобръща по неочакван начин. Търси съдействието му и чрез заплахи и обещания за отплата го получава. Плодовете на тяхното принудително сътрудничество обаче не оправдават очакванията. В допълнение на това читателят не може да пропусне трагическата обреченост, заложена в името на героя – Алекси, която Славе установява още в началото на романа, макар и по друг повод: „Ако имаш син, не го кръщавай Алеко! На хора с такова име не им върви в тая страна. Де се е чувало некога за некой си Алеко, който да е прокопсал в България? Не! Нема такъв!Тъй че не предизвиквай съдбата!“ (т.1, 63)

Славе не иска да предизвиква съдбата, но животът постоянно го предизвиква да оцелее. Сякаш в образа му се срещат най-пълнокръвните герои от българската литература и фолклор: има я пресметливостта на Бай Ганьо, пародирана е отдадеността към семейството на чорбаджи Марко, политическото говорене на „Чичовци“-те, пъстрата галерия от образи на следосвобожденска София в „Драски и шарки“ (и „Записки на един мой познат“ и др.), плюс народната хитрост на Хитър Петър и устойчивостта на Крали Марко (работа без почивка). Славе е много интересен и плътен образ – герой на времето си, който не би могъл да се впише в сравнително оптимистичното русло на възрожденското и ранното следосвобожденско разказване, защото е продукт на друга епоха и нейната липса на идеали и морални устои, но все пак връзката с българската литературна традиция е осезаема. През повечето време той е циник и мизантроп, отправящ саркастични забележки и коментари както по адрес на своите познати, така и към целокупния български народ, който се състои от хора като тях. Във време на постоянна разруха и несигурност хуморът и сатирата се превръщат в сарказъм. Човешката склонност към насилие взима превес над преписваното ни национално добродушие и одухотвореност. Славе разсъждава много върху този парадокс: от една страна българите са определяни като едни от най-интелигентните и начетени хора в Европа, но от друга, те си остават сковано ограничени от собствените си комплекси и тесногръдие:

„Тука всеко се има за най-умния мъж или жена на Балканския п-в, всеки се има за некакъв неуспел професор е неоткрит мъдрец и прочее непризнат голем ум. Ето това е лошото на българския народ.“ (т.2, 150)

Размислите на Славе се преплитат със спомените му от времето на два атентата: първият – в „Св. Неделя“, а вторият – при Арабаконак, където лично Н.В. Царят се спасява с помощта на неговия омнибус. А самото място се превръща в свързващо звено не само за романите на Русков „Чамкория“ и „Възвишение“, но и в българската история:

„През 1872 г. нападнал там турската хазна, през 25-та анархистите нападнаха царя. Край на цикъла. От 1872 до 1925 –та. Това, да речеме, е било една обиколка от живота на България (т. 2, 78)
Обиколките на Славе обаче тепърва започват през съдбовната 1925 г. Опитвайки се да запази живота си, той е принуден да оказва съдействие и на двете големи военнополитически групировки, които са в кървав конфликт: помага на Джина, който е анархист и участник в покушението срещу царя, докато същевременно работи за правителството като нощем превозва „изчезнатите“ хора. Този „тъмен герой“ Славе изглежда лишен от духовната непримиримост на Вазовия персонаж, но това е само привидно. Сцената с майката на Гео Милев, която обикаля да търси сина си по затворите, е изключително трогателна, дори през неговите очи. Шофьорът искрено съжалява жената и за пореден път е потресен от абсурда на времето, в което такива неща се случват. В борбата за оцеляване Славе осъзнава собствената си незначителност и безпомощност, върху която се гради драмата на модерния човек. А смелостта е породена от инстинкта да оцелееш напук на всичко.

Епизоди с различна емоционална наситеност се редуват в разказването като по този начин правят повествованието по-динамично. На фона на безнадеждността, убийствата и беззаконието, автентичният български хумор не може да бъде унищожен. Шегите с житейските несправедливости, дори със сериозни премеждия като арест и разпит с побой са много майсторски вплетени в повествованието. Битът на градския човек и животът в градското пространство също имат достоверно и увлекателно присъствие в творбата. А езикът вече е запазена територия, в която Русков се е доказал като виртуоз.
В романа присъстват и някои диахронизми като споменаването на пеницилин преди да е създаден, на червен картон на футболен мач и т.н., но те са в недотам съществени детайли от произведението и могат да бъдат пренебрегнати.

Песимистичният тон на повествователя допуска нотка на оптимизъм във втория том, породен от надеждата за по-светло бъдеще, която му носи завръщането на неговия стар познайник. Светлината в романа може да бъде разглеждана и като метафора на осъзнаването на действителността, както се случва във финала. А истината е, че тази действителност много рядко оправдава очакванията ни.
Романът „Чамкория“ обаче надскочи моите собствени очаквания и със своите философия и историзъм провокира толкова широко поле за интерпретация, размисли, анализ и завръщане към миналото, че не мога да го обхвана дори повърхностно. Творба, сладко-горчива, като самия живот. Но без излишна захар. И с достатъчно остър език, за да повдига всевечните проблеми за човешката глупост, посредственост и къса памет.

Мислопровокиращото свидетелстване на един дисидент ("Задочни репоржати за задочна България" от Георги Марков )

„Ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелстване.“ Георги Марков
С това изречение Марков легитимира, оправдава и дори извинява съществуването на своите „Задочни репортажи“. Скромността на „някому може да е нужно“ звучи със силата на Евлоги Георгиевото „и аз нещо да допринеса“. Близо век разстояние лежи между думите на тези двама бележити българи, но докато единият е „строител на съвременна България“, другият е осъден да бъде хроникьор на разрушаването й. Георгиев прави възможно съществуването на Софийския университет – интелектуалното светилище на следосвобожденска България, а Марков в крайна сметка дава живота си (оставен в тази книга) като свидетелство за всичко онова, разрушилo с агресивния замах на невежеството и омразата дори спомена за разцвета на граденото в продължение на десетилетия от българи като Евлоги Георгиев.

Охулен от мнозина заради личните си отношения с диктатора и ползваните значителни привилегии на комунистическия режим, който в последствие изобличава, Марков продължава да бъде противоречива фигура в българската история. Както животът и особено убийството му, така и неговото творчество обаче засягат достатъчно важни теми, към които нито един мислещ човек не може да остане безразличен.
„Задочни репортажи за задочна България“ е заглавието на поредицата от есета, предложено от Марков в програма „Контакти“ на Радио „Свободна Европа“. Въпреки че в последствие определението „задочна“ пред България е премахнато, то е показателно за абсурда, придаващ усещането че държавата ни всъщност е част от художествения свят на Франц Кафка, с който ситуацията в България е напълно съизмерима. Положението на самия автор е не по-малко парадоксално: осъден да живее и види установяването на комунизма в България чрез т.нар. „диктат на пролетарията“ и неговите чудовищни зверства, той същевременно е достатъчно голям късметлия да оцелее в него два пъти: физически, след тежка туберкулоза, и интелектуално като признат писател с достъп до всички привилегии, които той самият често определя като „невиждан лукс“. Приемът му в кръга около Първия обаче дава на инж. Марков възможността да погледне и осмисли механизмите, чрез които функционира „новото“ общество и да установи, че животът просто не може да бъде живян в един Оруелов свят.
Първите двадесет години на комунистическия режим у нас са може би най-черните страници в новата ни история. Опустошителното им влияние върху самосъзнанието, културата и светоусещането на българите е съпоставимо единствено с тъмнината на турското робство. Залегналата от времето на османското владичество максима „Преклонената глава, сабя не я сече!“ става най-актуална точно в този период, но за разлика от турското робство, където веднъж „преклонен“ има вероятност да бъдеш оставен намира, в България през 50-те и 60-те години не можеш никога да бъдеш сигурен дали си бил „преклонен“ както трябва и пред когото трябва, така че сигурността на собственото съществуване винаги е проблематична. Този абсурд провокира национална шизофрения, от която още страдаме. В държавата, в която комунизмът трябва да донесе класово равенство, започва невиждано дотогава разделение на всички нива. Точно както във Фермата на Оруел, някои са равни, но други са по-равни и цялата система се изражда до парадоксална антиутопия, в която историята се пренаписва всеки ден, изкуството се унищожава, а хората не могат вече да вярват в нищо и никого.
Мнозина ще кажат, че проблемите, поставени в Репортажите, продължават да съществуват и сега, четири десетилетия след написването им, и ще бъдат прави. Връзкаджийството, поставянето на некомпетентни хора на ръководни позиции, все още е в основата на всеки икономически и социален крах, но у нас то, заедно с доносничеството, са се превърнали в част от народопсихологията.
Във време, в което народът се обезличава, бездуховността и простотията са повод за гордост, а моралните устои на обществото са сериозно подкопани от лицемерие, лъжи и несправедливост, „свидетелстването“ на Георги Марков ни е нужно като отрезвяващ шамар. Ако можех да накарам всеки задължително да прочете една книга в живота си, то тя определено е „Задочни репортажи за задочна България“ (Сиела, 2016). С някои цитати ще загатна защо:
„Първо — каза тя — забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“
„Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа. Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили.“
„Жестока истина е, че без връзки в съвременна България вие сте обречената жертва на всекиго. И преди войната у нас, както и днес в много страни по света, хората ползуваха и ползуват разни „вуйчовци владици“ и всевъзможни връзки, с които се цели заобикалянето на нравствения критерий за справедливост. На почти всички европейски езици съществуват идиоматични изрази за действуване чрез връзки. Но едва ли някога и някъде връзкаджийството се е превръщало в постоянна болест на духа, ежеминутно осъзнавана необходимост, в нещо, по-насъщно от хляба и по-ценно от всякакви нравствени скрупули, както това е сега у нас.“
„— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!“
„За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.“