В „Беседката“ на Иво Иванов аз виждам най-адекватно представен мотивът за същността на любовта. Протагонистът Алекс се събужда в бъдеще, което е идеално подредено, но е успяло да „елиминира“ любовта. Утопичният блян за живот без болести и страдания се трансформира в антиутопичен ужас от дехуманизация. Нима си струва да живееш 2-3 века в свят без любов, където „всяка ситуация може да бъде вкарана в математически модел“ (138)? Чувствата не могат да бъдат подвластни на математика, нито изкуството, което те раждат. Любовта заедно с всички нейни болки и несъвършенства е в основата и на живота, и на добрата литература. Защото, както е казано и в разказа „Човечеството без чувства е човечество без човечество“. Ролята на любовта е да ни кара да продължаваме да се борим, да имаме желание за живот, за общуване и най-вече да осмисляме битието си чрез близките си хора.
Темата за любовта в семейството откривам в следващия разказ, който силно ме впечатли – „Погледни ме в очите“ на Кристин Димитрова. Тук е представена една любов, на която българската литература не отделя достатъчно внимание – обичта между сестри. Димитрова успява с майсторството на виртуоз да създаде увлекателен сюжет с хорър елемент и да покаже, че връзката между две привидно ненавиждащи се сестри тийнейджърки е много по-силна отколкото можем да предположим. В допълнение на красотата на словото и ангажиращия вниманието сюжет разказът съдържа послание за силата на сестринската обич и привързаност, която е един от най-силните и непреходни видове любов.
Стане ли дума за виртуози на словото не мога да пропусна големия Г. Господинов, чийто разказ „Без изменение“ завихря в ураган от емоции чрез рефлексии и разходки напред-назад във времето. Господинов е творец, от когото мога непрекъснато да записвам цитати. Всяка мисъл поражда разсъждение, всяка история има разклонения, всяка дума е на мястото си в лабиринта на спомена от този мислопровокиращ разказ. Тъгата по невъзможното завръщане е заменена от очакването на края. Той пък от своя страна се слива с началото така както преди 44 години. Без изменение. Като нивото на река Дунав. Но може ли човек да влезе два пъти в една и съща река?
Ако при Господинов любовта е неслучила се, при Видински споменът за нея е подсилен от веществено доказателство, дало име на разказа „Запалката“. Една красива и добре написана история за любовта, която понякога помага да преодолеем дори травмите на войната. Завръщането към спомена, който сякаш е събран и скрит в един предмет, е трогателно и впечатляващо. Старостта резюмира уроците на живота, най-ценният сред които е даваната от любовта сила да преодоляваш бариери.
Ограниченията пред женските гласове обаче не са съвсем преодолени в сборника. С изключение на Кристин Димитрова, която разчупва (или избягва) мотива с по-нестандартна интерпретация, жените автори ни представят героините си или като изоставящи (Филиповска), или като изоставено (Иванова) или просто решават да ги оставят в ступора на някакъв транс и всеки да си прави изводите (Димова). Разказът на Филиповска започва с любовна история изградена върху изневяра, а следващият разказ – на Г. Томов също интерпретира този мотив. Разликата между двете творби все пак е, че писателката оставя героинята си Ана да се самообвинява и разкайва за неизреченото (недонаписаното), докато Томовият герой е обречен да страда заради изреченото. Женското мълчание срещу мъжкото необмислено говорене. Вероятно азбучното им поставяне една след друга помага и за осмислянето на тези две творби, изградени по оста любов – изневряра – разкаяние.
В разказа на Алек Попов виждам друг тип психоза, който трудно може да се определи като любов, но това вероятно се дължи на факта, че съм чела „Сестри Палавееви“, където е изграден образът на безпощадния капитан Нощ – главен герой на настоящия разказ. „Демоните се завръщат“ пресъздава момент от неговата гледна точка към историята и обсесията му от сестрите.
Обсесията на модерния човек (или загубеняк) към висенето пред телевизора, маструбацията, наливането с бира и хленченето е много добре представена и в разказа на Васил Панайотов. С друго обаче едва ли ще го запомня.
Р. Парушев е надраскал някаква любовна бележка до жена си, може би на салфетката в някой ресторант. Всъщност последните три разказа спокойно може да бъдат пропуснати в този иначе хубав сборник.
„Обича ме, не те обича“ е събитие за съвременната българска литература и адмирирам писателя, захванал се с нелеката задача на съставянето му. Освен на любов, българинът е пестелив и на хвалби (освен разбира се ако не става дума за самохвалство), затова хората, които се захващат с дейност в полза на общността (пък било то и литературната общност) остават недооценени и охулени. Този проект обаче успява да надскочи ограниченията и да положи началото на една добра традиция, която към момента ни липсва. Аз останах очарована от сборника и бих го препоръчала на всеки, защото всеки има какво да открие в него. Трудно е да пишеш за любовта, сигурно е трудно и да четеш за нея, но за да я разбереш истински като състояние на духа и сила, трансформираща битието, просто трябва да й позволиш да те овладее. Също както става с литературата.
