Когато
започвам роман на Нобелов лауреат винаги имам огромни очаквания да бъда
разтърсена или поне провокирана към инакомислие. "Сняг" на Памук
оправда втората част от тези очаквания, вероятно защото за мен той и неговото
писане си остават "други", "странни", непознати и
провокиращи към подлагане под съмнение някои мои лични виждания. Въпреки
това издирих и прочетох точно този роман, за да се опитам да вникна в едно
по-различно светоусещане и да "преживея" литературно един фикционален
преврат, докато все още чувам чудовищния отглас на реалния.
Като
основна тема в "Сняг" мога да определя сблъсъка между два на пръв
поглед несъвместими свята - една колизия от непримиримости, с която ние,
външните наблюдатели и туристи, няма как да сме запознати. Ако образът на
Турция в рекламните ни брошури е изграден на базата на хармоничното съжителство
между Европа и Ориента, "Сняг" ни показва напрежението, озлоблението,
унижението и нещастието на една страна, която "така и не е успяла да
преодолее вроденото й чувство за цивилизационна шизофрения" (Christian
Caryl, The New York Review Of Books, 2005). Неопределеното място на турците и
постоянното "бродене" между Изтока и Запада ги превръща не само в
културен феномен, но и в народ, който трудно се самоидентифицира. Неслучайно
Памук изгражда творбата си в постоянни опозиции, дори героите му са раздвоени и
се изразяват двусмислено: "Доста
по-късно Ка щеше да отбележи, че всички, с които се бе срещал в Карс - с
изключение на Неджип - се изразяваха двусмислено с някаква инстинктивна
хармоничност и щеше да се запита кое я обуславя - бедността, страхът, самотата,
изолираният живот?" (326) Главният герой Ка (връзката с Кафка и дори с Чеховия човек в
калъф е очебийна през цялото повествование) е олицетворение на тази
раздвоеност с постоянните си колебания и със страха си от щастието. Останалите
персонажи обаче също не могат да бъдат определени като еднозначни, колкото и да
се опитваме да ги поляризираме на основата на социалните и политически роли,
които са си избрали. Както на пръв поглед Ка е западно ориентиран емигрант,
възприеман от карсци като атеист, така и Мурат, водачът на ислямската партия, в
миналото е бил негов състудент и съмишленик. Усещането за недоизказаност и недоразбраност
витае в общуването между персонажите. Всяко становище има подтекст и отделна
история, която остава необговорена, но почувствана. Личната болка от
продължителното потискане на собствените желания ескалира и рано или късно се
проявява под формата на някакво действие – протест,самоубийство, поезия,
насилие или преврат. Това са само форми, под които се изливат дълго трупаните
емоции свързани с въпросите на културната и личностната идентичност на цяла
една нация, в която всеки индивид има по няколко роли, често пъти несъвместими.
Тази
раздвоеност поражда и доминиращото чувство за срам. Всеки от героите се срамува
от нещо - Ка - от неуспеха си зад граница, Мурат - от промяната в убежденията
си, Ипек - от несполуките си в любовта, Сунай Заим - от публичното унижение и
т. н. Усещането за несъвместимост просмуква цялата творба - чувството, че не си
на мястото си, че си неуместен, отхвърлен, неразбран, незначителен. Срамът от
собствената другост е трагедия сам по себе си. Той подтиква към самоубийство момичетата,
привлекли вниманието на медиите към забравения граничен град Карс. Също така отприщва
озлобление и желание за мъст. Отхвърлянето на другите в този случай е защитна
реакция на срама от собствената другост. Той провокира гнева на хората, които
не желаят да приемат налагани отвън рестрикции върху това кои да бъдат и като
какви да се определят. Памук се опитва да остави техния глас да прозвучи в
творбата с молбата, която отправят: да не вярваме на нищо, написано за тях и за
града им. Защото вероятно няма да ги разберем, или още по-лошо – ще ги съжалим.
Наративната
техника на романа е издържана в постмодерната традиция за полифонично звучене.
В допълнение на споменатата раздвоеност на повечето персонажи, разказвачът е
авторовото алтер его Орхан бей, който буквално възстановява по часове престоя
на мъртвия си приятел, поета Ка, в градчето Карс като чете разнообразни
източници и слуша различни разкази, докосвайки се до множество гледни точки.
Орхан пренаписва, но и пре-живява Ка през очите, сърцата и спомените на
различни хора. В процеса на това търсене той се натъква и на много неочаквани
разкрития за своя приятел, не всички от
които са положителни. Разказът се понася ту напред, ту назад във времето и
оставя усещането за пагубна предопределеност и невъзможност за промяна.
Събитието,
около което са заплитат нишките на романа обаче е именно превратът в градчето.
Обречен на гибел, той се случва единствено поради стечение на обстоятелствата –
снеговалежът е прекъснал пътищата към Карс и външната намеса известно време е
невъзможна. Съдбите на героите са обвързани с този преврат, който е поредният
сблъсък на идеи, убеждения и лични интереси. За съжаление в свят, в който
индивидът е потискан и безкрайно нещастен, не е възможно да се говори за обективна
и трезва преценка – всяко действие е прекалено лично, особено когато става дума
за общество в малко градче, в което всички се познават. И въпреки това се
мразят и не се разбират. Но предпочитат да останат там. А на въпроса защо,
който аз няма как да не си задам, си отговарям с цитат от творбата: „Може би стигнахме до сърцевината на нашата
история. В каква степен може да се проумее болката и обичта на другия? В каква
степен можем да проумеем хората, изпитващи по-силни страдания, лишения и
терзания от нас?“ (348)
Другостта
се нарича по този начин, защото е трудна за проумяване. Тя обикновено остава
неразбрана, особено ако е обвързана с отчуждение и радикално противопоставяне
на всичко познато. Но нейните неразрешими въпроси раждат литература, достойна
за Нобелова награда. Великите разказвачи като Памук умеят да оставят
противоречиви чувства и неразрешени въпроси. Защото все пак мисленето ражда
удоволствието на читателя.
