За "Светлината, която не виждаме" в пагубната обреченост на войната

„Целият живот на което и да било живо същество е само мигновена искра в бездънния мрак. Пука му на господ!“ (331)

Не се впечатлявам от наградата „Пулицър“, но  един неутрален опит за представяне на Втората световна война от двете страни си заслужава вниманието. Доер успя да се загнезди трайно в литературното ми мислене с невероятната си творба, озаглавена „Светлината, която не виждаме“. В моето светоусещане този роман е наистина „невероятен“ по няколко причини.

Първо, това е впечатляващ пример на историографска метафикция, вплитаща в себе си културно и литературно наследство, което се съхранява или руши пред погледа на читателя в погрома на истинския, всепомитащ и непрощаващ ужас на ВСВ. Литературата (романът на Жул Верн „Капитан Немо“, който постоянно отеква в творбата) и музиката (Дебюси звучи нелегално по радиото, а немски войник го слуша) се явяват като контрапункти на изпепеляващата вълна от жестокост, омраза, огорчение и неправда, която залива цяла Европа, за да я промени завинаги.

Второ, Доер успява да представи огромния, епохален наратив на ВСВ през личните истории на няколко пълнокръвни образи, чрез които е показан човешкия (или пък не-човешкия) му вид, усещания и значение. Въпреки че това е типичен постмодерен похват, често срещан в романите от края на ХХ и началото на XXI век (Atonement; The English Patient, Time’s Arrow и мн. др.), в „Светлината, която не виждаме“ акцентът е поставен върху дълбоките духовни обрати, които настъпват у оцелелите, и начините, по които те трябва да се научат да живеят със спомените и липсите. Любовният дискурс е представен като една потенциална възможност, без шанс за донаписване (шанс, който Макюън дава в Atonement например). Тази липса на любовна драма показва ужаса на войната в най-пълния му вид: протагонистът Вернер си мечтае да остане в бомбоубежището на рушаща се къща, където е намерил подслон за няколко часа с незрящата Мари-Лор, защото това е единствената проява на човешка близост и нежност, която ще срещне в живота си:

„Има ли някакъв чудодеен начин, си мисли той, всичко това да продължи още малко? Да си стоят тук до края на войната? Докато армиите спрат да трополят напред-назад над главите им, докато им остане само да отворят капака, за да разбутат камъните и да видят къщата, превърната в руина край плажа? Докато дойде време да улови пръстите й в дланта си и да я изведе навън на светло? Би отишъл навсякъде, би изтърпял всичко; само и само това да стане. След година … три … десет. Франция и Германия няма да са това, което са сега (…)“ (370)

От този цитат произтича и третата черта на романа, която ме впечатли: той говори едновременно за несбъднатите възможности, несправедливо отнети от Войната на цяло едно поколение, обречено или да загине бързо във физически страдания, или да изживява отново и отново унищожителния спомен за миналото, докато той бавно го погубва. Проклятие, много по-могъщо от предполагаемото чародейство на легендарния скъпоценен камък „Лумтящо море“, присъствието на който бих определила като символ едновременно на надеждата и страха.

Цялата творба е изградена в опозиции: светлина – мрак, добро - зло, смелост – страх, благородство – низост, живот - смърт. Удивително е как тези опозиции постоянно се преплитат и доизграждат. Немското момче Вернер е достатъчно смело, за да предпочете терора на военния живот пред неизбежната смърт, която го очаква, ако слезе да работи в мините както всички предричат. Неговите изключителни качества, които в друго време биха го направили учен, през Войната единствено го запазват жив за малко по-дълго, и то с цената на отвращение от себе си. Както той, така и Мари-Лор (парижанка, която губи първо зрението, а след това и единствения си родител – своя баща) проявяват смелост, защото алтернативата е смърт. И двамата знаят, че нямат избор, че те са само „мигновена искра в бездънния мрак“, но тази искрица живот у тях е достатъчно силна, за да продължават да искат да я запазят. Вернер е принуден да участва в създаването на мрака, олицетворяван от ВСВ като открива и по този начин унищожава единственото нещо, което е асоциирал със светлина и положителни емоции: радиото. Мари-Лор от друга страна живее в мрака на слепотата, но си представя всичко около себе си като светлина в различни цветове. Радиото и светлината присъстват постоянно в романа и се разливат в него във вид на картини и звуци, допринасящи за по-пълното изграждане на цялостното светоусещане. Всъщност, картините са плод на въображението, изрисувани от думите, достъпни за нея под формата на усещания: издатини и вдлъбнатини под пръстите й.

Доброто и злото са морални категории, които войната лишава от смислово съдържание. Хората озверяват, а след това надскачат и животинското с извращенията, на които стават способни. Романът е по-скоро пестелив откъм подробни описания на зверствата, но няколко конкретни примера ги илюстрират достатъчно добре: Фредерик, първият приятел на Вернер във военната школа е момче, което има интерес към птиците и природата, но осъзнава своята обреченост и невъзможността да разполага със собствения си живот. Родителите му го изпращат в школата заради социалния престиж – не нуждата от сигурност го е събрала с бедния и осиротял Вернер. Въпреки това Фредерик намира своя начин за бунт, когато отказва да облее с вода вече мъртвия военнопленник, не се подчинява на заповед и бива жестоко пребит и осакатен за остатъка от (както става ясно) относително дългия си живот. Бащата на Мари-Лор Даниел Льоблан е отведен в лагер заради доноса на техен съсед. От там (в стил „Животът е прекрасен“) той изпраща няколко писма, уверявайки дъщеря си, че условията при него са повече от луксозни (докато тя дори няма свои обувки и носи старите мокасини на чичо си). Войниците, с които Вернер е изпратен във Франция не се поколебават да убиват цивилни жени и деца. В последствие пък, по време на капитулацията, руснаците изнасилват германските жени, които стигат до там, че „нарочно си режат косите с ножове за хляб и се мажат с фекалии“, за да бъдат по-непривлекателни.

Жестока и безчовечна, войната свършва за мъртвите. Оцелелите трябва да живеят с мира. Той е най-тежката присъда, особено за онези, които преди това са били част от войната. Романът представя тази теза чрез образа на брата по оръжие на Вернер – сержант Франк Флокхаймер. Той е осъден да живее в самота и десетилетие след десетилетие да се връща мисловно към сцените, в които е участвал, или на които е ставал свидетел.

Юта, сестрата на Вернер, представлява онова поколение, което без практическа вина е осъдено да живее с перманентното чувство за нея. Тя неохотно отива във Франция, за да намери Мари-Лор, 30 години след войната, като всяка среща с чужденец я кара да се замисля колко ли я презира той заради немския й произход. Тези хора също живеят със своята травма – вината на оцелелия победен в свят, в който историята се пише от победителите.

В крайна сметка именно незрящата Мари-Лор доживява дълбока старост. Дали това не се дължи на способността й да „вижда“ живота по невъзможен за зрящите начин? В края на романа тя разсъждава върху преходността на човешкия живот и фактът, че всички, свързани по някакъв начин с Войната вече си отиват от този свят. „Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.“(411) Изкуството ще съхрани и тяхната участ и ще я трансформира в музика, литература, философия, завети. Дали наследниците ще се поучат от него зависи от това доколко ще успеят да се докоснат до светлината, която не виждаме.

The Casual Vacancy (read by a devoted HP fan)

    The Casual Vacancy is set in a small parish (Pagford) in the fictional town of Yarvil where cordial and sincere communication is potentially problematic. Its inhabitants, though different in so many ways, still manage to have something in common: their unwillingness to accept a different point of view or to see behind their own prejudice. In my opinion Pagford is a miniature of England and even the world with its perennial misunderstanding and disagreements. On the one hand there is the conflict between the rich (mostly people from Pagford) and the poor (people living in a neighbouring area, referred to as The Fields) and the shocking contrast in their lifestyle. On the other hand there is the misunderstanding between parents and their children based on their mutual unwillingness to be in each other’s shoes.
     As a lot of Rowling’s fans write on Goodreads, she is quite good at depicting characters and since there are plenty of such in the novel, there is little place for action on the pages of the book.  However Pagford itself is not really a place for action, so I don’t see its lack as a real drawback of the novel.
    The story begins with the death of Barry Fairbrother (a well-off member of the City Council who happened to have been born in The Fields). Since Barry has managed to achieve success after living in poverty as a child, he believes that people from The Fields should get support from the City Council and has been trying to get people from Pagford round his view. Moreover, Barry has his own family: a wife (Mary) and four children (Fergus, Declan, Niamn and Siobhan) who feel neglected and abandoned by him because of his constant social engagements. His death, nevertheless, leaves The Fields without its most passionate defender.
    The most serious opponent of Barry is Howard Mollison (“an extravagantly obese man of sixty-four”) who is the chairman of the Council and desperately tries to get rid of The Fields and its junkies (the rehab clinic Belchapel occupies a building of Pagford’s) and criminals (it is a notorious area where everyone can find drugs or stolen goods). Moreover Mollison does not want children from The Fields to go to school in Pagford or to socialize with Pagfordian children in any ways. He is supported by his wife Shirley who has spent her whole life acting as his husband’ s assistant, servant and an absolute puppet who tries to be the best role model of a wife. Howard wants his son Miles to take Barry’s casual vacancy. Miles’ wife is Samantha (a domestic alcoholic) who is actually sick and tired of Pagford and her boring and obedient-to-his mother husband. As the fabula goes on, it becomes clear that the Mollisons are hypocrites who live only for people’s opinion but detest their successful daughter Patricia just because she is homosexual. In addition, it turns out that Howard Mollison has been having an adulterous affair with his business partner Moureen. Howard and Shirley’s granddaughters Libby and Lexie are mentioned only several times but it is enough to get the idea that, especially Lexie is a real successor of all appalling Mollison’s inclinations.
    The middle class in the novel is represented by the families of two teenage best friends – Andrew ‘Arf” Price and Stuart ‘Fats’ Wall. Fats is adopted by the school deputy principal Collin ‘Cubby’ Wall and his wife, the guidance teacher Tessa. Fats cannot stand his father and his mental illness so he constantly tries to irritate and enrage him by all means possible. His parents, however, seem very patient and understanding, which leads to Stuart’s total disregard of them. His best friend’s family is quite different in that respect – his father Simon Price is a very ill-spirited and easily-irritable man who beats his sons Arf and Paul and even their mother – Ruth.
    Representatives of foreign cultures are very common for Rowling in Harry Potter. In The Casual Vacancy they are the Jawanda family – Sikhs who are both doctors and work at the local hospital. ('Old Pagford, let by Howard Mollison, generally forgave Vikram the crimes that it could not forget in his wife: brownness, cleverness and affluence (all of which, to Shirley Mollison's nostrils, had the whiff of a gloat")(291).  They have three children the youngest of whom – Sukhvinder, is a victim of bullying at school and cuts her flesh for comfort in secret. As a matter of fact the least attractive character turns out to be the strongest when everyone else fails to take responsibility for their actions or indifference.
    In an interview about the novel the author says that the meaning of the whole book can be summarized by one question: ‘ What do we do with Krystal Weedon?’ Actually, the 16-year-old misfit can be defined as the main character of the novel. She was born in The Fields by a heroine-addict mother (Terri). She can barely read but she knows everything about drugs, social workers and abandonment. Everyone tries to avoid associating with her since children are afraid of her attitude and adults are disgusted. The only person who believes in her and gives her a chance is Barry Fairbrother, but after his death followed by the death of her favourite grandma Nana Cath nobody bothers to pay attention to Krystal’s family issues. Her mother tries to break the habit and rehab for her little brother Robbie’s sake but she is always tempted to use again by the drug dealer Obbo, who even rapes Krystal when she tries to chase him away.
    The novel has definitely nothing to do with the Harry Potter series and it takes some time for the reader to get used to Rowling’s adult writing. A lot of people criticize her language, her style and her social topic but once you manage to pass through all that, the work is not that bad. It is genuinely depressive though. Or that is how I felt it. Social injustice and selfishness have always been some of the most significant issues worldwide. The problem of self-involvement and indifference to other people is the main theme of the book. Death comes so unnecessarily and the fact that it is caused by neglection makes it even more cruel. Nonetheless Rowling doesn't escape the mentor voice (Dickensian maybe?) which accuses us as a society for these unsolved issues.Well, it won't hurt to think about it anyway...