Marian Evans versus George Eliot - every genius is a human being first

‘I couldn’t have written more books,’ she said, ‘if I hadn’t been human.’

One of the most contradictory and even scandalous Victorians, George Eliot is still being perceived mostly through the image which more or less had been established in her own times: a great author, a genius, the best novelist in the English language, an intellectual. Her human features, however, remain unrecognized, altered by gossip and more often than not simply ignored or denied. ‘In Love with George Eliot’ is Kathy O’Shaughnessy’s tribute to the great novelist’s bicentenary (22 November 1819). As the title suggests, the book is mostly about the time when Marian Evans became George Eliot and wrote all her wonderful literary masterpieces – from Adam Bede to Daniel Deronda. Nonetheless, this is not an ordinary biography or a piece of literary history. It is a novel incorporating fact and fiction to offer a much more personal approach to Marian Evans Lewes, the human being, rather than the novelist.

As the author herself shares in an interview, it is a love letter from her to Marian, but also to George Lewes without whom she wouldn’t have been complete. (1)
'In Love with George Eliot' is a novel with two plotlines, divided in five parts. The Victorian storyline (Marian’s, set between the early 1850s and her death in 1880) is narrated in a manner similar to Eliot’s – an omniscient narrator who gets close to the character’s mind and emotions, whereas the contemporary storyline is narrated in the first person singular by the protagonist Kate with quite noticeable autobiographical references to O’Shaughnessy herself. Even though the Victorian story prevails, the two plotlines are connected and transmit into one another – the manner of writing is quite similar to A. S. Byatt’s in Possession, where the contemporaries live in the shadows of their Victorian predecessors in terms of emotional and human openness. Even the love triangles, or more exactly – rectangles in both plotlines of the book, are similar: Agnes is unfaithful to George Lewes with his best friend Thornton, so the disappointed husband finds love and comfort with Marian; Ann is unfaithful to Hans with his colleague Devlin, so he goes to Kate. Lewes and Marian, Hans and Kate could probably be read as another set of Randolf Ash – Christabel LaMotte / Roland Michell and Maud Bailey. However, unlike Byatt’s novel, ‘In love with George Eliot’ is more personal and focused mostly on the humanity behind the public image of Eliot.
Mary Ann Evans or Marian as she chooses to be called is anything but a conventional woman, let alone Victorian. Her exceptional thirst for knowledge is only comparable to her craving for love. After some painful and unsuccessful experience she manages to find her soulmate and kindred spirit, the married George Lewes, for whom she dares sacrifice her social status and become a pariah in the Victorian society. O’Shaughnessy lifts the curtain to show the intimacy of their relationship, depicted as an inspiring love story but also supported by other people’s statements and observations.
All the letters, notes and diary entries quoted in the Victorian plotline are genuine – an enormous effort and a significant research of the author who is by all means academically familiar with all the Eliot data (a huge and constantly growing amount of academic writing, archives, memoirs… practically endless) and deserves admiration. The Victorian era is recreated with its most remarkable intellectuals and authors who are present in the book as being part of Marian’s limited circle of friends and acquaintances. There are the Brays (Charles and Cara), her oldest friends along with Sara Hennel, who later becomes jealous of her success. Another open-minded Victorian couple, Richard and Maria Congreve, offer their support in times of trouble and so does Barbara Bodichon. Of course, there are those who hurt her, intentionally or not, such as Herbert Spencer and John Chapman. Henry James is also present with his famous quotation regarding the unconventional Victorian author: ‘She is a feat of ugliness’. That infamous ‘ugliness’ is probably the core of Marian’s ambition to prove herself the best in everything she does. Her success comes at a price she pays regularly, but for her new admirers it seems a miracle or a kind of fairy tale. Even her most intellectual women friend Edith Simcox wonders: ‘How had she done it, earned her own heaven so perfectly? Her books, her lover, her hospitable home and admiring friends?’ However Simcox cannot convince Marian to announce herself a feminist since the novelist strongly believes that talent has nothing to do with gender: ‘ In my view, fiction should only be written if the writer has talent. So much work is produced by people who should not produce – whether women or men.’
Being even more intelligent and talented than most of her acclaimed contemporaries, Marian Evans never tries to suppress her femininity. For her feelings are just as important as the mind: ‘Ruskin opens the mind. Read Ruskin, my dear Maria. This is how life is lived. Through feeling.’ Moreover, she constantly sacrifices herself in the name of her loved ones and is deeply hurt every time when they let her down.
What touched me most as a reader is the vivid depiction of the grief Marian feels after Lewes’ death. It is so excruciatingly painful and tangible. Her sorrow is what makes her decision to marry Johnny Cross sensible and non other that Lewes’ own son Charles understands it perfectly well: ‘Charles came the following evening straight after seeing Johnny. He had wanted to see Marian immediately. He was happy for her. The Pater wouldn’t have minded either – he didn’t have a jealous bone in his body. Marian had never been so fond of Charles. She in turn tried to explain herself to him. ‘I couldn’t have written more books,’ she said, ‘if I hadn’t been human.’ And later she adds: ‘I am so tired of being put on pedestal, and expected to vent wisdom.’
‘In Love with George Eliot’ is a novel for people who already are in love with the famous writer, but it could also make you fall in love with her even deeper. As Kate, the narrator of the contemporary plotline says:‘ writing this book, I have been fascinated when Eliot finds herself sprouting feelings and sensations, like some impossible plant growing from her own chest, arms, hands for Cross.' Even though her marriage to Cross is disastrous, it shows her emotional and caring nature which could not and should not be condemned.



Sources:
(1) https://youtu.be/Qv7gyFBSDws podcast and video interview, Nalini Haynes talks to Kathy O’Shaughnessy
(2)‘ In Love with George Eloit’ , Kathy O’Shaughnessey, Published November 1st 2019 by Scribe UK

Догонихме ли "Михал"-я, години по-късно

Снощи, 25 октомври 2019 г , ден петък, имах удоволствието да гледам представлението "Михал Мишкоед" на гостуващия в София Габровски драматичен театър "Рачо Стоянов" с режисьор Невена Митева. Представлението беше направено много професионално с амбицията да "реставрира" първата постановка на "Михал" в България през далечната 1856 г от трупата на учителя Сава Доброплодни в Шумен. Както е известно (или поне на мен ми се иска да е известно), по онова време всички роли на сцената са играни от мъже. Това се случи и снощи - 163 години по-късно. Насладихме се на един много забавен и възрожденски "Михал" с автентичен говор, релевантни декори и отдадени актьори, които вложиха много от себе си в познатите възрожденски образи. Няма как да не спомена Васил Грънчаров, който въплъти кокона Мария по неповторим начин. Амбицията на режисьора тук беше изпълнена - търсената автентичност определено я имаше и беше приятно за гледане. Замислих се кога последно гледах "Михал Мишкоед" и си спомних, че имам един много стар текст, в който съпоставям представлението, което съм гледала преди точно 11 години в театър "Сълза и смях" с мюзикъла "Зех тъ, Радке, зех тъ!".

Някои драматически текстове са здраво вплетени в културната ни идентичност, както е този на Сава Доброплодни, затова ще си позволя да споделя тук своето старо, 11-годишно писание:


Датата е 20 октомври 2008 г., денят – понеделник. Прекрачвам прага на Нов драматичен театър “Сълза и смях” със смесени очаквания. Интересно ми е как постановката “Михал” на режисьора Иван Урумов все още пълни залата, близо година след премиерата си от 10. 12. 2007 г. Но повече ме впечатлява фактът, че 152 години след първото представление на пиесата в Шумен, тя все още се приема радушно от българския зрител.
Какво ли би си казал Сава Илиев Доброплодни, ако можеше да види днешното представление – разпродадени отдавна билети, препълнена зала и два биса? Дали би открил нещо общо между своя “Михал” от 1856 година и трансформацията му през 2008 г.? Вероятно единствено жанрът и имената на действащите лица са се запазили непроменени. Въпреки че, ако проследим развитието им на българската театрална сцена в продължение на век и половина, няма как да не забележим промяната, породена от транс-формирането на драматическото изкуство у нас. Сценичният образ на “богатия и безумен” стар ерген Михал сякаш заживява свой собствен живот при всяка нова драматизация. От комедиен персонаж той се превръща във все по-драматичен и многопластов характер, става все по-труден за изиграване. Дори за окото на случайния зрител, необременено да следи дали всички детайли на сцената са в синхрон, е видно, че някаква част от образа на Михал все още остава недоразкрита, недоизразена от актьори и режисьори. Може би точно тази незавършеност продължава да привлича публиката ... А може би традицията все пак не се е променила толкова и хората са водени предимно от желанието си да се посмеят, отърсвайки се от злободневните проблеми. “За българите театърът е живо тържество над варварското насилие.” (Маргарита Брадистоилова)
Около мен са насядали представители на всички възрасти, очакващи с трепет появата на актьорите. Най-напред на сцената излизат трима “свирачи” – с кларинет, с виола и с акордеон. Ролята на музиката, песните и танците във възрожденските пиеси изглежда и днес не може да бъде пренебрегната. Тези проявления на традицията водят към фолклорното начало, към значението на народното творчество. Неговото влияние върху българския театър е изследвано от Маргарита Брадистоилова в книгата й “Театралното изкуство и фолклорна култура през епохата на Българското възраждане”. Там тя пише : "Възрожденското театрално изкуство в централната част на Балканите възкресява културни фолклорни архетипи…Артистичното превъплъщение, игровата зрелищност, карнавалното лицедейство, разнообразните народохарактерологични похвати и етнографски находки в сценографските художествени оформления, създават същностните характеристики, залегнали в основата на българската театрална поетика.”
Както сама се убеждавам всеки път, когато ходя на театър, тези опорни точки все още играят главна роля при театралното представяне на драматическия текст. И на мен, както на повечето съвременни зрители, свикнали с пищните декори и ярките светлини на театъра, ми е трудно да си представя как е изглеждала отстрани първата постановка на “Михал” през 1856г. в “едно турско кафене в Шумен” (E, през 2019 г. Невена Митева ни показа как). Въпреки липсата на реквизит, смутната историческа епоха и неувереността на едва прохождащите в занаята актьори, представлението жъне успех. В спомените си Сава Доброплодни пише: ”Приготви се сцена и проч. привременно, доколкото беше възможно (подчертаването е мое) упражниха се доста от актьорите ми, мои същи ученици : Добри Войников, Симеон Янчев, Васил Друмев(сега митрополит Търновский), Васил Стоянов и проч. и представлението излезе много сполучливо, с ръкопляскания. Това беше първото театрално представление в България на 1856 година.” Боян Пенев уточнява, че Войников всъщност не е бил свидетел на това важно събитие, защото по това време се е намирал в Цариград.
Факт е обаче, че именно през 1856г. Васил Друмев показва един от многото си таланти, влизайки успешно в ролята на Михал Мишкоедов. За съжаление значителната темпорална дистанция както и липсата на техника преди 152 години не ми позволява да направя дори повърхностна съпоставка между първия Михал – Друмев – и последния (засега) – Светослав Добрев (Димо Димов изигра един автентичен Михал, но тази роля е много трудна след Парцалев...).

В опита си да изгради образа на зараждащия се български театър от седемдесетте години на деветнайсти век проф. Боян Пенев кратко и ясно пише, че “Театралните представления у нас преди Освобождението са се давали в една твърде първобитна форма. …една рогозка сред стаята – това е сцената; вдигането на рогозката е означавало падане на завесата…Не е имало нито специална сцена, нито пък каквито и да е сценични удобства (…) “ За пример на това свое твърдение той прибягва до художествената литература – цитира откъс от “Многострадална Геновева” (“Под игото”, Иван Вазов), където същността и въздействието на възрожденския театър са много картинно предадени. Смята се, че самият Вазов е присъствал на едно от първите театрални представления и е създал това описание на базата на видяното от него: “Чрез едно такова описание на очевидец повестта , а същевременно и нейната драматична преработка, стават за нас по-понятни, по-лесно можем да се вживеем както в произведението, така и в душата на онези хора, които са се вълнували и възхищавали от това произведение.” .
Освен някои снимки и разхвърляни из биографиите спомени, няма достатъчно достоверна информация за играта на Друмев на сцената. За него обаче безспорно може да се каже, че питае дълбока привързаност към сценичното изкуство, която по-късно ще го накара да създаде първата българска оригинална драма – “Иванку, убиецът на Асеня”.
Не бива да забравяме, че през Възраждането поставянето на една пиеса на сцена съвсем не е лесна задача. Между побългарения превод на “Михал” от гръцки и и първото му сценично реализиране минават три години. Според проф. Дочо Леков “В сравнение с другите славянски народи този интерес към театъра у нас е позакъснял.” Въпреки това закъснение още тогава е налице полемиката за необходимостта от театър. Защитниците му наблягат основно на дидактичния елемент – според тях театърът трябва да дава поука, която да възпитава зрителя. А фолклорните архетипи се използват именно поради близостта си до народното мислене. Вероятно по тази причина – достъпност до разбиранията на масовата аудитория – като жанр на първото театрално представление е избрана комедията.
Всъщност смехът играе изключително важна роля както в европейското, така и в Българското възраждане : “Ренесансовият смях става публичен феномен и означител на епохата, заедно със сълзите (оплакването) осмешаването на случващото се започва да функционира като надежден мост между частните пространства и конституиращата се модерна публичност.”(Катя Станева) Потискан в продължение на векове от религиозни и фолклорни суеверия, както и от безчинствата на поробителя, той се проявява отначало съвсем плахо, скрит под мустак, за да се превърне по-късно в мощно оръдие на сатиричната Ботева публицистика.
“Михал” поставя началото на комедията. Той осмива чисто човешките недостатъци – глупостта, алчността, неспособността за трезва преценка. При поставянето на една творба на сцена, важно значение има и играта на актьорите. Въпреки че все още има режисьори, привърженици на идеята всички роли да бъдат изпълнявани от мъже( напр. Лилия Абаджиева), моето мнение е, че жените актриси внасят повече колорит в представлението. Колкото и добра баба Марта да е бил Васил Стоянов, едва ли би могъл да се сравни с Ружа Делчева или Вяра Коларова ... Е, през 2019 г. видяхме, че мъжете в женски роли показват своя талант и внасят своя интерпретация на образите. За 11 години съм си променила мнението.
Като любител на театъра и учител по литература, аз бих си позволила единствено кратка съпоставка между две сценични реализации на комедията “Михал”, с предварителната уговорка, че изразявам лично мнение, което не би могло да претендира за професионалност.
Двете избрани драматизации са телевизионният мюзикъл “Зех тъ, Радке, зех тъ!”, с режисьор Дечо Таралежков, от 1977 г. и постановката на режисьора Иван Урумов, за която стана дума по-горе.(Няма да коментирам по-подробно снощното представление от 2019 г, но горещо ще го препоръчвам!) Въпреки че телевизионният театър не може да се сравни с майсторството на живата игра, все пак имаме запазена една версия на “Михал”, която с годините се е превърнала в класика. Това до голяма степен се дължи на силното актьорско присъствие – Георги Парцалев, Илия Добрев, Татяна Лолова – все утвърдени имена на българската сцена.
От друга страна, между двете драматизации има повече от 30 години дистанция – време, в което заедно с техническия прогрес се променят нравите и моралните устои на българското общество. Тази промяна е ясноразграничима при съпоставката на Радкините образи. Във версията от 1977г. Мадлен Чолакова ни показва една смирена Радка – глупавичка, но скромна и трудолюбива девойка, готова да търпи тормоза на мащехата си и да се подчинява на волята на баща си. Облеклото й е характерно за народната традиция – дълъг сукман и забрадка на главата. Тридесет години по-късно виждаме Радка, пресъздадена от Гергана Кадиева, като глупава и вулгарна блондинка с цигара в ръка, демонстрираща открито своята сексуалност не само с късата си пола, но и чрез многозначителни жестове. Нищо общо с традиционния образ на чиста и непорочна девойка. Вероятно чрез подобна метаморфоза режисьорът Иван Урумов се опитва да покаже упадъка на българското общество и деградацията на моралните ценности. По този начин се променя отношението към Радка като към единствения положителен женски образ в пиесата.
Баба Марта, женихлата, е типичната селска сватовница и клюкарка. Ружа Делчева успява да изиграе ролята естествено и непринудено. Героинята й извиква в съзнанието на зрителя спомена за поне една такава позната – клюкарка и нагаждачка, която има коментар за всекиго и за всичко. Вяра Коларова от театър “Сълза и смях” също играе впечатляващо, но при нея сякаш роклята и гримът изобщо не кореспондират с възрастта на представяния персонаж. Нейната баба Марта изглежда по-млада от Радка, но вина за това би могла да се търси по-скоро в грима и костюмите. Женихлата не се опитва да вразуми отдавна прехвърлилата възрастта за раждане Мария, а се стреми да открадне пари и от нея, както вече е сторила с наивния стар ерген Михал. Също като него обаче Мария не иска да бъде вразумявана. Тя предпочита да живее в своя спрял свят, където “ йоще няма и 38 години”, въпреки че от думите на съпруга й Съби разбираме нейната истинска възраст – 59 години.; “Ей, жено, и морето да изпийш, няма да станеш пак млада” . Ако се замислим, ще открием много общи черти между Мария и Михал. И двамата са “преминали годините”, свършило им е времето да създават семейство и наследници, но те упорито отказват да се примирят с това – опитват се да застанат срещу естествения ход на живота. Тяхната лична трагедия – самотата в старостта – всъщност ги кара да се държат алогично, превръщайки ги в комедийни образи. Смехът е породен от мъката. Също както в името на театъра – “Сълза и смях”, така и в живота, сълзите и усмивките са неразривно свързани – комедията за едни е трагедия за други.
Не мога да отрека, че лично аз, гледала веднъж Татяна Лолова в ролята на Мария от мюзикъла през 1977 г., трудно възприех играта на Жанет Йовчева. Истината е, че всеки актьор влага част от себе си в играния персонаж. Мария на Лолова е по-комедиен тип – глуповата, мързелива и даже разсеяна – докато при режисьора Урумов Събювата жена е по-зла, самовлюбена и агресивна (удря шамар на доктора и налага с юмруци мъжа си) .
Може би единствената роля в драматизацията на Урумов, която е изиграна много по-майсторски, динамично, комично и непринудено в сравнение с версията от 1977 г. е тази на Николай – доктор и хекемин. Иван Радоев успя да влее живот на сухия и скучен епизодичен герой. Въпреки че се появява само в две сцени, присъствието му е емблематично за цялото представление. В сравнение с него познатата игра на Хиндо Касимов бледнее като скована и безинтересна. Ето защо адмирирам играта на Радоев – много е трудно за един млад артист да поеме роля, завещана му от театрално величие, а почти невъзможно е това, което той успява – да я подобри.
В този ред на мисли, не знам как и дали изобщо имам право да коментирам Илия Добрев и Георги Парцалев. Те отдавна са изписали със златни букви имената си в историята на българския театър. Тук ще се опитам само бегло да щрихирам основните разлики в двете представления по отношение на Вичо и Михал.
Вичо – Михалюв ласкател и лъжлив приятел – е доста сложен образ. От една страна той трябва винаги да намира точните думи , с които да ласкае стария и грозен ерген, за да му взима парите, а от друга – нужно е авторитетът му да остане неопетнен, за да не може никой да се усъмни в него и да не влиза в “людските уста”. Ако пиесата бъде тълкувана през черно-бялата характеристика, то Вичо е изцяло отрицателен герой. Той е истинският злодей, който обира Михал и го изпраща на сватбата на Радка, възползвайки се от доверието му. Вичо на Илия Добрев е по-лукав и прикрит, докато при Евгени Будинов е по-алчен. В първия вариант той иска от Михал 110 гроша за къща, а във втория – 6000. Будинов на моменти преиграва с повторенията (влизане-излизане през вратата, искане на още пари и т.н) и по този начин по-скоро претоварва образа в опити да го направи по-смешен. Особено убедителен е обаче, когато кара Михал да остане на площада и да чака “всичко да се нареди”.
Ето че стигнахме до характеристиката на най-сложния и многопластов образ – главния герой Михал. В текста на Сава Доброплодни той е описан по следния начин: “богат, безумен и сяка чи Радка го люби”. Парцалев, с безспорния си талант на комедиант, успява да ни покаже един наистина смешен Михал – самозабравил се в наивността и заблудата си. Той щедро раздава пари в замяна на фалшиво приятелство и лъжливи обещания, в които му се иска да вярва: “На кого да вярва чиляк – на очите си или на ушите си?…га че огледалото разбира по-добре от Вича…” . Също както застаряващата Мария, Михал не харесва това, което вижда в огледалото, ето защо предпочита да го счупи, без характерния за фолклора суеверен страх от нещастия в любовта. Комизмът в образа му до голяма степен произтича от упоритото желание да се самозаблуди, че е красив, снажен и обичан от млада девойка. Също както и Събювата жена вярва, че е на 38 години. А реалността е такава, че всеки един от смеещите се зрители на представлението в даден момент от живата си е изглеждал, или ще изглежда, по толкова нелеп начин. Въпреки, че предмет на хумора е неуместното усилие да се преборим с естествения ред на нещата, често сами се улавяме в подобни опити да спрем времето. Ако се ръководим от първоначалния замисъл на пиесата, трябва да приемем Михал единствено като комичен образ, осмиващ човешката глупост на стари години. Успяло ли беше подобно стереотипно определение наистина да се вкорени в отношението ни към този театрален персонаж, то едва ли някога образът му би претърпял някакво развитие. Ако Михал си беше останал единствено слабоумният стар балама, мечтаещ за млада и красива жена, най-вероятно досега отдавна да е слязъл от сцената и да е останал да събира прах в архивите на българската театрална история. Той обаче е жив и днес, следователно има какво да покаже.
Светослав Добрев внася трагизъм в образа на Михал. Може би при тази драматизация зрителят за първи път не се надсмива на слабоумието му, а по-скоро изпитва съчувствие и съжаление. За това допринася и промяната във финала, направена от режисьора Иван Урумов. Според текста на Сава Доброплодни Михал бива бит с тояги от сватбарите, когато им казва, че е дошъл да се жени за Радка. Дълги години това се възприема като справедливо възмездие за глупостта му – както е казал народът: “та да му дойде акълат в главата”. Днес обаче ние виждаме съвсем различен Михал. Един човек с измамени надежди, разорен от лъжеприятели, стои с разбито сърце сред остатъците от сватбарската веселба и чака. Михал чака Михаля ( т.е губи времето си в напразни надежди). Повтаряйки си, че всичко ще се нареди, той се опитва сам да излъже себе си. Атмосферата на отчаяна безнадеждност е уплътнена от тъжната музика, която свирят тримата музиканти.
Така оставяме Михал да чака и да се надява със сълзи на очи и треперещи ръце. Без смешен финал завесата пада. Публиката е във възторг от режисьорската интерпретация. “Михал” успя да избяга от стереотипа, показа ни се от друга старна и ни хвърли в размисъл. Накара ни да преосмислим позициите си и дори да се припознаем в него. Тъкмо когато си мислехме, че отдавна сме го разбрали и опознали, той ни доказа обратното. Показа ни се за миг, а после се скри зад завесата. Избяга, тъкмо когато ни стана най-интересно.Остави ни обаче надеждата, че отново ще се опитаме да го догоним и доразкрием в някое следващо представление."

Следващото представление гледаме през 2019 г. Страхотно е, вижте го, няма да съжалявате. А текстът, който Сава Доброплодни превежда и адаптира от гръки език, ще остане емблематичен за историята на българския театър.