"Нашите измислици ни убиват, но ако не бяха ни хрумнали, сигурно и това щеше да ни убие" /132/
Арабският философ Ибн Рушд , според когото рационалното
трябва да ръководи човешкото светоусещане, преживява бурна афера с мистериозно
вълшебно създание – джинири (т.е.
джин от женски пол),
наречена Дуния. Връзката им, макар и бурна, е извънбрачна, а поколението, което
създават, не получава името на баща си. Така започва началото си едно уникално
поколение на човек и джин, което запазва и пренася през годините вълшебните си
гени, без да знае. Аферата продължава
две години, осем месеца и двадесет и осем дни, след което Ибн Рушд изоставя
Дуния, за да търси нови начини да оборва философски най-големия си противник (отдавна покойник и доста
по-добре приет от него) Газали, който е дълбоко вярва в божественото
начало и необходимостта на човечеството от вяра в бог.
Изминали са хиляда години, когато червеева дупка (вход към вълшебната страна
на джиновете Перистан)
отново е отворена и в света на хората започват да настъпват необясними
катаклизми. Дуния търси отдавна изгубеното си поколение, за да ги обедини и да
ги накара да помогнат на нея и на самите себе си в предстоящата Война между
световете. Освен принцесата на феите, която е разярена от убийството на баща
си, умъртвен със силата на отровни думи, към човешкия свят са се насочили
четиримата най-страшни тъмни джинове Зумуруд Велики (който дъжли услуга на мъртвия Газали и
е призован от гроба му да „вразуми” безбожниците като ги накаже), Забардаст Магьосника,
Изкрящия Рубин и Рахим Кръвопиеца. Те
поемат отмъщението към човешкия народ в свои ръце и започват да извършват
различни зверства, водещи до Периода на чудатостите, продължил две години, осем
месеца и двадесет и осем дни. Газали ликува, защото смята, че ще спечели
задгробния си спор с Ибн Рушд относно необходимостта от богове и страх към тях,
но той не е предвидил поколението на Ибн Рушд и Дуния.
По същото време потомците на джинската принцеса и философа
дори не подозират какво ги очаква и живеят живота си на маргинални образи,
невписващи се в статуквото.
Рафаел „Джеронимо” Манезес търси утеха от собествената си
странност у красивата си съпруга Ела Елфенбайн, която пък от своя страна е
прекалено привързана към баща си Бенто. Джеронимо е градинар в имението на г-н
Станфорд Блис, наречено „Ла Инкоеренца” (некохерентност) – име, избрано до голяма степен поради неспособността на
собственика да проумее механизмите на въображението, поради което го счита за
непоследователно. Дъщерята на Блис Александра скоро се оказва ключова фигура не
само за имението, което наследява след смъртта на баща си, но и в живота на
Джеронимо, след мистериозната смърт на жена му, и в каузата на Дуния.(" В ден я на кончината на жена си той беше работил в "Ла Инкоеренца" две години, осем месеца и двайсет и осем дни- Хиляда дни и един отгоре. Няма начин да избягаш от проклятието на числата" /60/)
Джими Капур (Натрадж
Хиро), друга издънка на
вълшебното поколение, води посредствен живот заедно с болната си майка, която
не успява да спаси от нашествието на злите сили. Тази тъмна атака обаче, заедно
с появата на Дуния, по-късно го превръщат в герой на своето време.
Тереза Сака Куартос е пълна противоположност на Александра,
но също успява да претърпи метаморфоза в течение на повествованието като в края
на романа я виждаме да защитава яростно (макар и първично)своята
кауза.
Плейбоят Джакомо Доницети достига дъното и после отново се
възражда с помощта на своята прамайка, която разкрива пред него собствената му
светла страна.
За съжаление Войната на световете във времето на чудатостите
взима и много жертви, сред които музикантът Хюго Кастърбридж, художничката Блу
Ясмин и хазяйката на Джеронимо, известна като Монахинята.
Равновесие в разпадащото се общество внася кметицата на Ню
Йорк Роза Фаст, която след Бурята (маркираща началото на времето на чудатостите)намира в кабинета си бебе, което може
безупречно да определя дали хората, които се докосват до него, са корумпирани
или говорят лъжи.
В завихрилия се водовъртеж от емоции, философски максими и
лични междуособици Дуния едновременно въвлича човечеството във война със света
на джиновете и го спасява от гибел с помощта на своите потомци. Нещо повече,
след преживените изпитания, човечеството се променя в глобален план към
по-добро. Четиримата зли джина са унищожени, тъмната страна е победена и е време
да властва светлата. Битката между тях е
представена като алегория на борбата вътре във всеки човек. Всеки има своята
светла страна, която може да победи, ако човекът е достатъчно силен.
Времето на разказаните събития не може да се определи точно –
създава се някакво усещане за безвремие като при магическия реализъм. Дуния
създава поколението, Войната настъпва хиляда години след това, а всезнаещият
разказвач (който говори
за себе си в първо лице, множествено число)ни разказва цялата история след още хиляда години.
По време на войната много образи и действия насочват към
проблеми на съвременното общество, което навежда на мисълта, че тя се случва в
нашето време. Виждаме религиозен фанатизъм, разпад на семейството, обвързване
на религията със страха и дори целенасоченото подклаждане на този страх чрез
терор, задкулисни политически машинации, диктатура ("и един тиранин с бебешки лик разпореди на всичките си поданици да си направят същата нелепа прическа като неговата" /199/) корупция, расизъм, сексизъм,
консуматорско общество без позиция, и, разбира се, отчуждението между хората („Чумата на раздялата бързо
плъзна по света.” /192/).
По време на войната главните герои успяват с помощта на
магията в себе си да се обединят в името на общата си цел и да я постигнат,
макар и на висока цена.
Стилът на романа е интересна смес от постмодерен колаж на
арабските приказки(от
1001 нощи), истории и
легенди, лични изповеди, семейна сага с привкус на Г.Г. Маркес, и дори нотки на
политическа и социална сатира.Въпросите, повдигнати в романа – за същността на
живота в човешкия свят, за любовта, страха и тъмните страсти, намират своя
отговор в противопоставянето си. Борбата между доброто и злото всъщност е лична
борба , която всеки човек води в себе си със собствените си демони. Финалът на
Рушди е оптимистичен до толкова, до колкото е гарантирана обществената и
социална сигурност на обществото. Хората са се приели и помежду им вече не
възникват конфликти. Цената на този мир обаче са сънищата /мечтите им. Остава да се запитаме, ако във вълшебната
страна Перистан липсата на книги води до смърт от отровни думи, до какво може
да доведе липсата на мечти и въображение?
Малко по-рано в романа Рушди е дал отговора чрез историята
за паразита на фантазията и народа уняза. Този малоброен народ запушва с кал
ушите на бебетата си, за да не може паразитът на фантазията да проникне у тях и
да възприемат света реален, без фантасмагории. В последствие, когато тези деца
стават възрастни, те решават, че всички човешки чувства са плод на фантазия и
така остават без усещания за добро, приятелство, обич, смях – на практика
всичко, заради което си заслужава да се живее. Отказът от фантазията ги тласка
към смъртта им – първоначално духовна, после и физическа.
Приказките трябва да бъдат разказвани, независимо дали са от
1001 нощи или от две години, осем месеца и двадесет и осем нощи. Фантазията е
неизбежна част от съществуването ни като хора, а способността да си служим с
нея определя дали даваме глас на магията в себе си или на страха. Романът на
Рушди трябва да бъде препрочитан, защото всяка негова страница е като
Китайската кутия /глава от творбата/, която можеш да въртиш и белиш до безкрай.
Точно по този начин обаче се създава хубавата литература – когато нищо
написано, нито изречено, не е достатъчно, за да бъде описано усещането при
четене.
