Олимпийските богове съществуват, докато хората вярват в тях (т.е докато се страхуват от намесата им). Във време на преход и ценностна трансформация обаче вярата също търпи видоизменяне. Единственият господстващ фактор при подобни социални катаклизми остава властта. Тя опиянява и подчинява. Тя е онази необяснима сила, която създава съвременните богове, а те съществуват, докато я упражняват. Както осъзнава и Орфей, един от главните герои в романа "Сабазий" (ИК „Колибри“, 2011)
"Много хора си мислят, че властта означава да даваш разумни заповеди, а другите да ги изпълняват. Не, това е просто част от обичайната работа в екип. Властта, истинската власт, означава да даваш идиотски заповеди и никой да не може да ти се противопостави. Тогава действително разбираш кой къде стои." (106)
Властта е Олимп, разделящ боговете от хората, които нямат право да пристъпват на тази свещена територия, защото хюбрисът продължава да бъде най-строго наказваното престъпление. Сабазий е основен герой, но неговият глас не звучи сред многогласието на останалите персонажи, които се редуват да ни разказват историите си. Той е граничен образ, който се движи по междата, разделяща два свята. Персонажът дал име на романа е своенравен, непредсказуем и пълен с противоречия: характеристика, отнасяща се до същността на Дионис, Бакхус, Загрей и всички имена, с които Сабазий е познат на простосмъртните. Той идва и си отива от света на хората, но не преди да се постарае да извади ежедневието им от обичайното русло и да им покаже екстаза на празника.
Митът за Сабазий се преплита с мита за Орфей - персонажът, който след празненствата се научава още повече да цени малките радости на делника. Тази среща на митологиите е положена някъде в 90-те години (без да бъде изрично споменавано в романа, това става достатъчно ясно от нагласата на повечето герои и парадоксалните ситуации, в които изпадат), където господства социален, културен и икономически хаос. Онези, които имат власт обсебват цялото пространство във всичките му измерения и сякаш дори въздухът се разпределя от тях и божествения им статус. Орфей е син на бог, но самият той се идентифицира с простосмъртните (принципните и моралните, които са малцинство). Сабазий също е син на бог, но за разлика от своя роднина Орфей знае как да се възползва от това. Поставянето на тези два митологични образа в културните реалии на зараждащия се български постмодернизъм (който пък от друга страна съвпада с началото на мутро-чалгаризма) свързва двете епохи и дава още един прочит на мита.
Текстът е композиран като единство от фрагменти, изразяващи лична изповед със сменящи се наративни перспективи. Говорещите разкриват както част от себе си, така и наболелите в момента обществени язви, и вечните проблеми, пропътували през времето и пространството (семейните драми, междуличностните неразбирателства, мъжкото его и женската злоба).
Сабазий все пак остава централният персонаж, защото всички са свързани с него и тяхното говорене още повече митологизира образа му. Той периодично намира начин да извърви пътя от Тартар към света на хората, за да достигне Олимп. Затова е помнен и чакан навсякъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар