неделя, 29 октомври 2017 г.

"Любимата формула на Професора" превръща математиката в поезия

Повечето хора имат напълно погрешна представа за математиката и математиците. Особено аз. Желанието ми да се запозная с романа на японската писателка Йоко Огава бе провокирано от надеждата, че един закостенял предразсъдък ще бъде преодолян или поне разклатен. "Любимата формула на Професора" ("Колибри", 2017) успя да ми даде дори повече, отколкото се надявах - урок по математика, в който формулата намира незабавно приложение в живота, защото може да обясни реда в света и мястото за всеки в него.
Романът е съвсем по японски деликатен, тих и спокоен, но упорито намиращ път към съзнанието и сърцето на читателя. Разказът се води в първо лице от тредесетгодишна домашна помощница, която отглежда сама своя десетгодишен син и работи в къщата на шейсет и четири годишен гениален математик с увредена краткосрочна памет. Възприемаме героите с числа и социални роли, но не и с имена, защото тази история е част от живота, представя взаимоотношенията между хората под различен (доста идеализиран) ъгъл и насочва към универсални мотиви за приятелството, самотата, любовта към изкуството и науката (защото математиката става поезия и започваме да я възприемаме като изкуство, а не като досаден предмет от училище).
Главната героиня е толкова ненатрапчива, колкото и Професора. В тяхното тихо общуване обаче се ражда необикновено приятелство, в което имат пръст и "приятелските числа" - 220 и 284. Професора притежава рядко срещана дарба: той не само вижда красотата на математиката, но и успява да я покаже на останалите. Едва завършилата гимназия домашна помощница възкликва: "Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема" (59), когато Професора я прочита на глас. Неговата всеотдайност към математиката докосва особено силно сина на домашната помощница, наречен от Професора Рууто, заради формата на главата му, която напомня знака за корен квадратен (готов да даде приятелство на всики числа). Историята на тяхната дружба е като вълшебна приказка, в която обаче може да усетим по мъничко тъга и болка.
Въпреки увреждането си Професора остава изключителен учител и се превръща в модел за подражание на малкото момче. Екранизацията на романа акцентира върху ролята, която възрастният математик изиграва в живота на Рууто, за да може той да продължи да "предава нататък" ползата от математиката. Филмът кореспондира с романа доста успешно, макар и да има някои необходими разлики. Важното обаче е, че и в двата случая виждаме една красива и нежна история, в която математиката променя облика си и проговаря с езика на изкуството. Това е нейното истинско приложение в живота, което много хора никога не разбрат. Във всеки учебник по математика трябва да бъде поставен цитатът, обясняващ разликата между красивото и некрасивото доказателство:
"Истински вярното доказателство е онова, което създава хармония, без противоречие между непропукващата се дори за миг всеобхватна твърдост и гъвкавостта. Има колкото искаш доказателства, които технически са верни, но са прекалено шумни, немарливи и дразнещи. Разбирате ли? Трудно е да се изрази красотата на числата, така както никой не може да обясни защо са красиви звездите" (29).
Романът на Йоко Огава е приятно четиво, което може поне за малко да преобърне традиционната представа за математиката, социалните роли и стереотипите.

неделя, 15 октомври 2017 г.

"Пътят към Тива", който никога не свършва

Митът за Едип отдавна се е превърнал в културен код, разпознаваем дори в елементи на поп културата, затова не мога да не остана възхитена от творческата смелост на Яница Радева, която го поставя в основата на новия си роман "Пътят към Тива" (издателство "Парадигма", 2017).
Дизайнът на корицата е много стилен и цялостният вид на книжното тяло допринася за удоволствието от четенето на този нетрадиционен роман.
Творбата се състои от три части, като първите две разказват истории от детството и младостта на Едип (до разплитането на загадката), а последната ("Екзод") ни връща обратно в наши дни, за да ни покаже, че архетипите на мита са по-непреходни, отколкото на нас ни се иска.
И трите части на романа имат за епиграф цитати от "Едип Цар" на Софокъл в превод на Ал.Ничев, които загатват предстоящите проблеми, като същевременно насочват към размисъл върху въпросите за съдбовната обреченост, трагическата вина и невъзможността да избягаш от нея, но акцентират най-вече върху достойнството, морала, приятелството и силата на духа.
В първата част Едип е още дете, което обаче трябва да разбере, че не е възможно да избягаш от съдбата. Над него тегне злокобно пророчество, което макар и още неизвестно на младия коринтянин, сякаш спуска отровните си пипала около всичко, обикнато от него. Докато Едиповите приключения са разказвани в трето лице от всезнаещ разказвач, първоличната нарация на жрицата Дорида внася свежия полъх и новия глас в тази толкова стара история. Дора (наричана така от майка си) мечтае да може да запише своите спомени, но осъзнава, че подобна възможност няма как да й бъде предоставена. Затова разказва своята история на храбрия Нестор и нейните думи се редуват с перипетиите на Едип, докато двамата не се срещат.
Образът на Дора е майсторски създаден и впечатлява не само с новия прочит на мита, но с чувствеността и дълбочината на своята женственост и устойчивост. Тя е не само жрица на Хера, но и пазителка на Тива. Произходът й е не по-малко неясен от този на самия Едип, затова и двамата провокират читателския интерес към себе си. Тяхната нравствена чистота контрастира със злобата и сребролюбието на Поликлес и не може да се впише в правилата на политиката, но които Полиб и Лай се опитват да ги учат в различни моменти от повествованието.
Едип на Радева определено не е Едип на Софокъл, но това важи и за останалите митологични персонажи. Лай и Йокаста са по-маргинално представени, но в образите и на двамата има много психологизъм и разграничаване от клишето на архетипа. Интересно е как античните герои излизат от мита, а съвременните персонажи от третата част влизат в него. Сякаш времето не е преставало да се върти в кръг от грешки и наказания. Дали моментът на срещата между миналото и настоящето може да бъде съдбовен? Възможно ли е слепият да прогледне и да види истината по-добре от зрящия? На тези въпроси, актуални от поне четири хилядолетия, "Пътят към Тива" не дава еднозначни отговори. Но там намираме предупреждение, че "който е стигнал Тива, рано или късно поема към Колон" (174), т.е. пътят продължава и преходното може да стане вечно, веднъж запазило се като устойчив модел в кръговрата на времето.

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

"ЛАМЯ ЕООД" - когато ламята става положителен образ


Запознах се с романа на Марин Трошанов "ЛАМЯ ЕООД" ( Издателство "Фаетон, 2016) съвсем случайно, но останах приятно изненадана от него. Самото книжно тяло може да се разглежда като произведение на изобразителното изкуство; за оформлението му са работили двама художници: Петър Станимиров (корица) и Веселин Чакъров (9 впечатляващи илюстрации), а дизайнът е вдъхновен от позабравените днес, но доста актуални в близкото минало книги-игри. Корицата и илюстрациите обаче са по-скоро приятен бонус към съдържанието.
Романът е едва 240 стр, така че веднъж започнат, просто трябва да бъде довършен. Формално структуриран в десет глави с два пролога и епилог, разказът се развива динамично и не позволява на читателя да се отегчи, дори ако е попрехвърлил тийнейджърската възраст. Всъщност тийн роман е може би най-малко присъстващият поджанр в този роман, но именно той започва историята. В първия пролог тийнейджърите Станимир и Мая се радват на своята ученическа любов, без да подозират какво им предстои. След тази идилична картина обаче в творбата нахлуват хорър, трилър, фентъзи (с корени в българския фолклор), криминале с елементи на вулгарен роман, градски роман (вметката за храмовете "Св.Седмочисленици" и "Св. София", изобщо говоренето за градското пространство), университетски роман (Станимир е асистент в Софийския университет и постоянно "товарен" от професора си), че дори и елементи на метафикционалност (Станимир чете разказите на Елин Пелин). За всекиго има по нещо.
Героите, разбира се, следват някакъв установен модел, над който обаче понякога сами се надсмиват. Чувството за автоирония (и хумор) и близките до нормалния човешки език диалози са едни от най-впечатляващите ме елементи на тази творба. Персонажите стават близки на читателя, въпреки че аз реално не успях да се идентифицирам с никого. Образите на Станимир и Боро са интересни, но Мая и особено Лина са прекалено схематични и слаби (аз осъзнавам, че си нося уврежданията, които ме карат да не мога да се примирявам с такива фикционални жени, наричани "глупаче", обиждани и принизявани до най-пасивна роля;но сигурно на повечето читатели това не им прави впечатление). Маргарита и леля Станка обаче са изключително достоверно обрисувани, колоритни и непреходни. Също като старите предания и свързваните с тях чудовища, които са обект на интерес от страна на основателя на "ЛАМЯ ЕООД" - ловецът на аномалии и мистериозни явления Станимир Гелев. Българският фолклор присъства осезаемо в историите на чудовищата, с чиито зверства младият мъж се бори. Същото се отнася и за родната политическо-социална действителност. Има ги бизнесмените, готови на всичко за личната си облага, семейните неразбирателства за наследството, пренебрежителното отношение към "лудия провинциалист от провинцията", връзкаджийството на всички нива и физическата саморазправа. Присъстват обаче и скъпите спомени, болката от раздялата, непреодолимостта на загубата, приятелството и любовта. Романът може да разсмива, разтърсва и разплаква по еднакво неусетен начин, защото като същинска ламя поглъща читателя.

А Трошанов създава истински аномалии и мистериозни явления - кара българските тийнейджъри да четат!